Решение № 385 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г.

Решение № 385 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Елса Ташева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК, образувано по касационната молба на Ю. Х. П. и Л. Х. П., и двамата от [населено място], и по касационната жалба на И. И. А. и Х. Ц. А., и двамата от [населено място], в качеството им на трети лица-помагачи, против решение от 02.06.2009 г. по гр. дело № 792/2008 г. на С. градски съд, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение от 13.12.2007 г. по гр. дело № 1520/2006 г. на СРС, в частта, с която иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен и е постановено ново решение, с което иска по чл. 108 ЗС срещу Ю. и Л. П. е уважен. С определение № 460/10.05.2010 г. по гр. дело № 1359/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в тази част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Констатирана е противоречива практика по въпроса за извършените действия, свързани със своене на определен обект и осъщественото по този начин владение на ограниченото вещно право на строеж, както и действия, свързани с придобиване на собственост върху вече построения обект, с оглед приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на съдебния акт, в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова настояват за отмяната му. Върховният касационен съд обсъди касационните отменителни доводи и като съобрази всички обстоятелства и по делото, констатира следното: за да отмени първоинстанционното решение от 13.12.2007 г. по гр. дело № 1520/2006 г. на СРС, 31 състав, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен, по отношение на Ю. Х. П. и Л. Х. П. и е постановил въззивно решение, с което искът за ревандикиране на владението върху апартамент № 27, ет. 4 в [населено място], [улица], бл. 1, вх. Б, със застроена площ от 53.83 кв. м., ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена е уважен, което решение е постановено при участие на трети лица помогачи - И. И. А. и Х. Ц. А., въззивният съд е изложил правни изводи за неговата основателност и доказаност. Установил е по делото, че ищцата Н. М. се легитимира, като собственик на недвижим имот № 432 кв. 288, с площ от 1642 кв. м., преобразуван в парцел Х-431-а и 432-б, с нот. акт № 49/1984 г. и с нот. акт № 164/2001 г. Обсъдил е влязлото в сила решение от 22.10.2004 г. по гр. дело № 4274/2001 г. на СГС, с което е уважен предявеният от ищцата срещу СО, Ж. И. А. и други физически лица иск по чл. 108 ЗС за ревандикиране на владението върху * ид. ч. от имот № 432 кв. 288, целият с площ от 1642 кв. м., понастоящем съставляващ * ид. ч. от парцел Х-431-а и 432-б кв. 288, по плана на [населено място], м. "Б. Б." - жилищна група "М.". Процесният имот, представляващ апартамент № 27 е самостоятелен обект на собственост и се намира в построения върху така описания недвижим имот жилищен блок с апартаменти, по отношение на който обект съдът е съобразил разпоредбата на чл. 92 ЗС, която приложил, приемайки че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, т. е. ищцата, като собственик на процесния терен е собственик и на процесния апартамент. При така приетата фактическа обстановка е мотивиран извода, че договорът за прехвърляне на право на строеж върху недвижимия имот срещу задължение за построяване на жилища, гаражи и офиси, с нот. акт № 101/1993 г., както и последващия договор за дарение на недвижим имот от 14.11.1994 г., съгласно нот. акт № 146/1994 г. и нот. акт № 109/1997 г. от 10.12.1997 г. не са породили вещно-прехвърлително действие. Възраженията на ответниците Л. и Ю. П. и изразяващи се в придобито право на собственост върху процесния апартамент, чрез давностно владение, започнало от 10.12.1997 г. и продължило повече от пет години е обсъдено, като неоснователно, защото владението било способ за придобиване на право на собственост и поради това не било необходимо да се осъществява фактическа власт върху чужда вещ от владелеца, с намерение да я държи, като своя. Тълкувайки разпоредбата на чл. 70 ЗС, относно понятието добросъвестен владелец съдът е приел, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала, при възникване на правното основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, или че предписаната от закона форма е била опорочена, която добросъвестност се предполага до доказване на противното, съгласно ал. 2 на чл. 70 ЗС, но е констатирал отсъствие на доказателства, че ответниците са владяли имота сами, или чрез другиго, по силата на договора, в продължение на пет години, непрекъснато и явно, поради установеното единствено обстоятелство, че едва към датата на предявяване на иска през 2005 г. ответниците са упражнявали фактическата власт върху процесния апартамент. Изложените съображения са мотивирали правния извод за уважаване на ревандикационната претенция срещу ответниците, поради доказаните предпоставки за това, в материалноправната разпоредба на чл. 108 ЗС. В изложението към касационната жалба, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на съдебна практика, касаеща качеството на добросъвестния владелец, като приобретател на вещно право на строеж, съгласно чл. 70 ЗС и приложението на материалноправната норма на чл. 79, ал. 2 ЗС, в цитираните съдебни актове, която практика е в противоречие с изводите на въззивния съд. Касационният съд приема за правилна практиката в следните съдебни актове, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а именно: решение № 394 по гр. дело № 2760/2003 г. на IV-то г. о. на ВКС, решение № 15 по гр. дело № 2571/1979 г. на ВС, решение № 1048 по гр. дело № 3131/2007 г. на ВКС, III-то г. о. и влязлото в сила решение по гр. дело № 1657/2007 г. на СГС, в които се приема, че упражняването на фактическа власт върху имота на правно основание - договор в нотариална форма и незнанието на пороците на юридическото основание само по себе си предполага възникването на последиците на добросъвестното владение, по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗС, което се предполага до доказване на противното от страната, която иска да отхвърли тези последици. Неправилно въззивният съд не е приложил института на придобивната давност, отричайки добросъвестното владение на ответниците върху процесния апартамент. Видно от нот. акт № 101/1993 г. собствениците на имот пл. № 431-а с площ от 817 кв. м. в кв. 288 и на имот пл. № 432-б от с. кв., с площ от 817 кв. м., от които е образуван парцел Х-431-а, 432-б са прехвърлили на ЕТ "М. М. К." собствеността върху * ид. части от парцела и са му учредили право на строеж върху същия за построяването на пететажна жилищна сграда, със застроена площ от 385.22 кв. м., друга-двуетажна сграда от 361.20 кв. м. и подземни гаражи. Праводателите са запазили право на строеж върху отделни обекти от сградите, като правото на строеж за процесния апартамент № 27, ет. 4, бл. 1, вх. Б е запазено за прехвърлителката Ж. А., дарила го на своя син И. А., с нот. акт № 146/1994 г. Установено е по делото, че акт обр. 16 за сградата, в която е процесният апартамент е съставен на 22.12.1995 г., а разрешението за ползване № 525 е издадено на 29.12.1995 г. С нот. акт № 109 от 10.12.1997 г. И. А. и съпругата му са се разпоредили с реализираното вече право на строеж, представляващо реален обект на собственост, а именно апартамент № 27. Разпитаният свидетел М. установява, че от есента на 1997 г. ответниците П. са завладели жилището, като "новозакупено", в което са пренесли своя багаж. Сключеният договор за покупко-продажба на имота на 10.12.1997 г. и упражнената фактическа власт върху новозакупения апартамент след тази дата до предявяването на иска за ревандикация предполага, че ответниците, като владелци, са държали имота, като свой, съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е оборена от ищцата. Владението върху имота е осъществено, въз основа на правното основание - сключеният договор за покупко-продажба на 10.12.1997 г., към който момент са считали своите праводатели за собственици, легитимирали се за своето реализирано право на строеж, с всички доказателства, приложени в описанието към нот. акт № 109/1997 г. от т. 1 до т. 12, между които е и нот. акт № 146/1994 г. Ищцата по делото Н. Т. не е оборила презумпцията за добросъвестното им владение, по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗС, което е в нейна тежест. Обстоятелството, че владението върху имота е упражнявано от момента на покупката и не е било оспорено от ищцата, е видно от молбата й, с вх. № 347901 от 12.05.2006 г. за конституирането на ответниците П., в която е заявила знанието си, че "от покупката на имота до сега те владеят имота". Ищцата сочи, като основание за своето право на собственост върху процесния имот, материалноправната разпоредба на чл. 92 ЗС, защото се легитимира, като собственик на терена, върху който е изградена жилищната сграда и находящия се в нея апартамент. Видно от решение, постановено на 04.02.2003 г. по гр. дело № 4274/2001 г. на СГС и влязло в законна сила на 22.10.2004 г. е признато за установено по отношение на П. И., А. Т. М., В. Е., Ж. А. /праводателка на И. А., който е праводател на ответниците/, С. М., А. И. М., и С. община, че Н. М. -Т. е собственик на * ид. ч. от имот № 432, кв. 288, целият от 1642 кв. м., с конкретни съседи, понастоящем съставляващ * ид. част от парцел Х-431-а и 432-б кв. 288 по плана на [населено място], м. "Б. Б." жилищна група "М.". Уважената претенция за ревандикиране касае единствено терена, като изградените върху него сгради не са били претендирани, като приращение към него, при което доводите на ищцата, че с предявяване на иска по чл. 108 ЗС по предходното дело е прекъсната давността и по отношение на придобитото право на строеж за преобретателката Ж. А. /през 1993 г./, съответно за преобретателят му - И. А. /през 1994 г./, както и по отношение на придобитото и вече реализирано право на собственост на касаторите-ответници П. /през 1997 г./, са неоснователни. Посоченото от ищцата придобивно основание за собственост по приращение на процесния апартамент не намира своите правни аргументи във фактическия състав на чл. 92 ЗС, в чиято презумпция, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея се съдържа изключението "освен ако е установено друго". Предявявайки ревандикационен иск по чл. 108 ЗС само за идеална част от терена, върху който вече е съществувало самостоятелно вещно право - учреденото право на строеж на 12.08.1993 г. с нот. акт № 101/1993 г. и в хода на делото е реализирано като право на собственост върху отделни обекти, изградени в жилищните сгради и принадлежащи на различни физически лица, ищцата е ограничила претенцията си само за земята, доколкото законът допуска правото на собственост върху земята и намиращите се върху нея сгради да принадлежат на различни лица. Нещо повече, твърдението на ищцата, че притежаваната идеална част от терена, призната й с влязлото в сила решение по силата на чл. 92 ЗС й създава право на собственост по приращение именно върху процесния апартамент, идентифициращ се с конкретна площ и ид. части от общите части и правото на строеж не се подкрепя от доказателствата по делото, което е в нейна тежест, за да се установи обема от права, предмет на защита по иска по чл. 108 ЗС. Обратно, възражението на ответниците-касатори за придобито право на собственост върху самостоятелния обект, изграден по силата на дареното право на строеж от Ж. А. на И. А., от когото са закупили имота, с нот. акт на 10.12.1997 г. и от тази дата до предявяването на настоящия ревандикационен иск на 05.01.2005 г. са го владяли добросъвестно, е основателно и доказано, поради което искът по чл. 108 ЗС следва да се отхвърли. Водим от горните съображения и на основание чл. 290 - 293, ал. 1 и 2 ГПК и след отмяната на въззивното решение, като неправилно, ВКС на РБ, II-ро г. о.