Определение № 385 от 07.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3624/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1-ро ГПК. Образувано е по частна жалба на П. С. К. и А. П. К., чрез адвокат Н. А. против определение № 1371 от 16.06.2016 г., постановено по в. гр. д. № 2992/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, ГК, 8 - ми състав, с което е допълнено и изменено в частта за разноските решение № 439 от 28.03.2016 г., постановено по същото дело. Частните жалбоподатели молят обжалваното определение да бъде отменено, с оглед на което съдът да отхвърли претенцията за разноски на ищеца Т. И. П. за развилото се въззивно производство. Твърдят, че като ответници по предявения иск по чл. 124, ал. 5 ГПК не са станали причина за завеждане на настоящото дело, както и че за ищеца липсва правен интерес да води производството срещу тях. Наред с това излагат оплаквания за необоснованост на постановения съдебен акт, тъй като от неговите мотиви не ставало ясно как съдът е разпределил адвокатските възнаграждения между страните. На последно място са наведени оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил и релевираното от жалбоподателите възражение за прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар. Ответникът Т. И. П., чрез адвокат Ц. К. е подал писмен отговор в законоустановения срок, в който излага подробни съображения за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. При проверка данните по делото, настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Ищецът Т. И. П. е предявил обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК против П. С. К. и А. П. К. за установяване на престъпни обстоятелства - подправка на подробно описани в исковата молба документи. С решение № 643 от 25.02.2015 г., постановено по гр. д. № 19566/2013 г. Пловдивския районен съд е уважил исковата претенция. В първоинстанционното производство по молба на ищеца Т. И. П. е постановено и решение № 1041 от 24.03.2015 г., което в едната си част има характер на решение по допълване на първоначално постановеното решение, а в другата си част има характер на решение по отстраняване на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение. С определение № 6647 от 09.06.2015 г. по гр. д. № 19566/2013 г., районния съд е оставил без уважение искането на ответниците за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. С въззивно решение № 439 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 2992/2015 г., което в едната си част има характер на определение, Пловдивския окръжен съд е потвърдил първоначално постановеното решение № 643 от 25.02.2015 г., постановено по гр. д. № 19566/2013 г., отменил е последващото решение № 1041 от 24.03.2015 г. и е оставил без уважение въззивната частна жалба на П. С. К. и А. П. К. за изменение на решение № 643 от 25.02.2015 г. в частта за разноските. Предвид изхода на спора е присъдена в полза на ищеца П. сумата от 1000 лв. разноски за въззивното произвдство. С молба вх. № 15206 от 16.05.2016 г. ответниците П. С. К. и А. П. К. сезирали окръжния съд искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. С обжалваното по настоящото производство определение № 1371 от 16.06.2016 г., постановено по в. гр. д. № 2992/2015 г. окръжният съд е допълнил въззивното решение № 439 от 28.03.2016 г., като ищецът Т. И. П. е осъден да заплати на частните жалбоподатели сумата от 166, 33 лв., съставляваща направени по въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса, а първоначално присъдената в полза на ищеца сума от 1 000 лв. разноски за въззивното производство е редуцирана до сумата от 650 лв. За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че е сезиран с три жалби от П. и А. К. - две въззивни и една въззивна частна жалба. Съответно две от жалбите са оставени без уважение /едната въззивна жалба и въззивната частна жалба/, а третата въззивна жалба е уважена. С оглед на това съдът е приел, че договореното и заплатено от страна на въззивниците адвокатско възнаграждение на процесулания им представител - адв. А. в размер на 400 лв. следва да бъде разделено на броя на жалбите и че неговия размер е еднакъв за всяка една от тях, от което следвало, че уговореното възнаграждение за всяка една от жалбите е за сумата от 133, 33 лв. По отношение присъдените в полза на ищеца 1000 лв. разноски за адвокатски хонорар, съдът е направил извод, че от представените 2 договора за правна помощ /единият на стойност 300 лв. за защита по въззивната частна жалба, а другият за 700 лв. – за защита по двете въззивни жалби/ на ищеца П. не следва да се присъждат разноски в пълен размер, доколкото едната въззивна жалба била основателна. Определението на съда е правилно. Първото оплакване в частната жалба се явява неоснователно. Отговорността за разноските по делото, е право на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. Отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Тази отговорност е обективна, тъй като страната срещу която е постановено решението носи отговорност за разноски даже да е положила най – голяма грижа да издири действителното правно положение, преди да предизвика делото. Щом обаче производството е започнало изцяло от преценката на ответника зависи дали той ще оспори или ще признае иска. Така ответниците П. и А. К. са оспорили исковете от една страна като недопустими, а от друга като неоснователни, като са заявили, че не се касае нито подправени, нито до неистински документи. Именно това процесуално поведение на частните жалбоподатели е предизвикало развитието на първоинстанционното и въззивното производство, поради което съвсем логично е в тяхна тежест да бъдат възложени и разноските, сторени от ищеца, предвид изхода на спора. По отношение оплакванията за необоснованост, настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни. Според жалбоподателите не ставало ясно на базата на какво съдът е приел, че след като по едно и също дело са били подадени няколко жалби, то на какво основание се дължали отделни възнаграждения на процесуалния представител на ищеца. В мотивите на обжалваното определение окръжният съд подробно е изследвал броя на обжалваните актове, съответно подадените въззивни жалби, както и представените от страна на ищеца доказателства за извършено заплащане за предоставената правна помощ. В случая във въззивното производство не става дума за защита по едно и също дело с предмет на разглеждане отделни въпроси и пунктове, както частните жалбоподатели твърдят, а са налице на практика три паралелни и самостоятелни производства, по които ищецът П. е ползвал, съответно заплатил правна помощ от адвокат. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна и обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.Предвид изхода на настоящото производство частните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по частната жалба сторените в него разноски в размер на 200 лв. адвокатско възнаграждение, извършването на които е удостоверено в представения договор за правна помощ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение