Определение № 1653 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2430/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Електроразпределение Север“ АД срещу определение № 517 от 16.08.2024 г. по т. д. № 356/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането на „Електроразпределение Север“ АД за изменение на решение № 168 от 11.06.2024 г. по т. д. № 356/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските с допълнително присъждане на сумата 558,27 лв. – претендирана като дължим ДДС върху определеното от съда при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК намалено адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, тъй като в нарушение на § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която въззивният съд се е позовал при определяне размера на присъдения му разход за адвокатско възнаграждение, не е присъдил възнаграждението с включен ДДС. Добавил е, че няма спор, че адвокатското дружество, с което е сключил договор за правна защита и съдействие, е регистрирано по ДДС, поради което съдът е бил длъжен в изпълнение на последната разпоредба на приложената от него наредба да добави върху определеното възнаграждение от 2 791,35 лв. дължимото ДДС в размер на 558 лв. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено, а молбата му по чл. 248 ГПК уважена. Ответникът по жалбата, „Залива – 47 – СП“ АД, счита частната жалба за нередовна, доколкото към същата не е приложено изложение на касационните основания. Евентуално оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че обжалваният съдебен акт е правилен. Позовава се на практиката на СЕС по решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г., съобразно която съдът не е обвързан от установените минимални размери в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на „Електроразпределение Север“ АД за изменение на постановеното по делото решение с мотиви, че с решението е отговорил на повдигнатия с молбата въпрос и че не са налице предпоставки за изменение на формираната от съда воля. С решението си въззивният съд по заявеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатения от „Електроразпределение Север“ АД адвокатски хонорар е приел същото за основателно, като е съобразил, че е два пъти по -високо от установените минимуми в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Взел е предвид активността на страната в производството, участието в съдебно заседание и счел, че не следва да излиза извън посочените като минимум съгласно подзаконовия нормативен акт размери на адвокатско възнаграждение. Заключил е, че с оглед интереса в производството, приемайки възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, в полза на въззиваемия - ответник следва да бъдат присъдени разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 2791,35 лв. с вкл. ДДС. Настоящият състав на съда намира сезиралата го частна жалба за неоснователна. Жалбоподателят не е оспорил извода на въззивния съд, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на заплатеното от него възнаграждение за представляването му по делото от адвокат. Единственият поддържан с жалбата довод за неправилност на обжалвания съдебен акт е поради постановяването му в нарушение правилото на § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Оплакването е неоснователно при съобразяване на задължителното за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/ решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, с което по отправено преюдициално запитване от български съд е постановено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика определя възраженията на касатора досежно обвързаност на съда при преценка на дължимия размер на адвокатско възнаграждение от разпоредбата на § 2 от ДР на Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения за неоснователни и основаната на последните оплаквания частна жалба следва да бъде оставена без уважение. Налице е утвърдена съдебна практика, че в производството по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат на страните, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение