Определение № 2936 от 12.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2097/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано е по частна жалба на адв. Д. С. в качеството му на процесуален представител на В. Т. П. против определение № 1959 от 05.08.2024 г. по в.гр.д. № 319/2024 г. на Софийски апелативен съд. Ответната страна – ЗД „БУЛ ИНС“ АД, [населено място], оспорва основателността на жалбата поради липса на конкретни оплаквания в нея във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав Софийски апелативен съд е оставил без уважение искането на адв. С. за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 3180 лв. За да постанови този резултат, съставът е отчел, че адв. С. е осъществил процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което дължимото му адвокатско възнаграждение следва да се определи от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразил е, че с оглед постановяването на решение по дело C-438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/2004 г. поради противоречието й с нормите на чл. 101, § 1 ДФЕС. По тази причина е определил сумата от 1356 лв. с ДДС като достатъчна да овъзмезди труда на адвоката, изготвил отговор на въззивната жалба и участвал в едно съдебно заседание, в което не са ангажирани и събирани доказателствата, като адекватно на действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и размера на защитавания интерес от 25 000 лева. Частният жалбоподател излага съображения за неправилно съобразяване както на размера на исковете, така и на приложимата редакция на Наредба № 1/2004 г. Подчертава, че при правилно прилагане на съответните критерии възнаграждението му следва да бъде определено в размер от 2650 лв. без ДДС, съответно 3180 лв. с ДДС. Акцентира на липсата на възражение за прекомерност от насрещната страна и на обстоятелството, че определения от съда размер на адвокатския хонорар е несправедливо нисък, принизяващ значимостта на адвокатската професия и неотговарящ на количеството и качеството на положения от него труд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По същество жалбата е неоснователна. Неоснователни са поддържаните в частната жалба възражения за приложимостта на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби и националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е формирана и практика на ВКС /напр. определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. и много други/, с която се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изразява се разбиране, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Тази практика се споделя и от настоящия състав. В съответствие с изложеното по-горе, правилно въззивният съд е формирал извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, като при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е обосновал същия, с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. Неоснователно е и оплакването за занижен размер на адвокатското възнаграждение. Претендира се адвокатско възнаграждение за извършените от адв. С. процесуални действия по защита срещу подадената от застрахователното дружество въззивна жалба и за участието му във виззивното производство. Предмет на делото е първоинстанционно решение, постановено по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, които производства по принцип не се отличават с особена фактическа и правна сложност предвид многобройната съдебна практика по тях и установена формалност по протичане по същите. В настоящия случай спорът пред въззивната инстанция касае единствено справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, които съгласно чл. 52 ЗЗД се определят изцяло по справедливост от съда. Извършените от адв. С. процесуални действия се изчерпват с подаването на лаконичен отговор на въззивната жалба /л. 20 от делото/ и участие в откритото съдебно заседание от 23.04.2024 г., в което не са събирани доказателства и единствено е взел отношение за неоснователност на въззивната жалба. Настоящият състав намира, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер от 1356 лева с ДДС възмездява и съответства на положения от адв. С. труд по процесуално представителство и защита във въззивната инстанция. Същото се определя от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като е без значение наличието или не на възражение за прекомерност, тъй като същото е от значение единствено при наличие на договор за защита и правно съдействие, в който насрещната страна е договорила и представила доказателства за конкретно заплатен адвокатски хонорар. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на I т.о.