Определение № 207 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2779/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат О. Н., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответниците П. П. Л. и Д. М. Лунчева, срещу определение № 652 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 131/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 145 от 02.07.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Твърди, че следва да му бъде определено възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 2 300 лв., който съответства на определения от първоинстанционния съд, по-малък е от размера на възнаграждението, получено в първоинстанционното производство - 3112, 93 лв., както и от размера по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сочи, че в противоречие с изискването на чл. 47, ал. 6 ГПК въззивният съд отново е намалил с 1/2 определеното от първоинстанционния съд възнаграждение. Излага становище, че даденото с решение на СЕС по дело С-438/22 задължително тълкуване на чл. 101, § 1 от ДФЕС е неотносимо към настоящия спор, тъй като ищецът не е доказал, че определеното възнаграждение е проява на практика, която води или е довела до ограничаване или нарушаване на конкуренцията по повод на избора на особен представител. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Банка ДСК“ АД, [населено място] не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирано лице в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по в. гр. д. № 131/2024 г. на Великотърновски апелативен съд е образувано по въззивна жалба на ответниците П. П. Л. и Д. М. Лунчева чрез назначения им особен представител адвокат О. Н. срещу постановеното от Великотърновски окръжен съд първоинстанционно решение, с което е прието за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Лунчеви дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД следните суми: сумата от 27 867, 23 лв. – неплатена главница по договор за ипотечен кредит за потребителски нужди № 629 от 23.04.2018 г., ведно със законната лихва от 07.07.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата от 714, 31 лв. - договорна лихва за периода от 30.07.2019 г. до 30.09.2020 г.; сумата от 29, 43 лв. - обезщетение за забава - санкционна надбавка върху просрочените вноски за периода от 30.10.2019 г. до 30.09.2020 г., както и сумата от 2 168, 81 лв.- обезщетение за забава - санкционна надбавка върху просрочена главница за периода от 01.10.2020 г. до 06.07.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 526/2021 г. на Районен съд - Свищов. С въззивното решение първоинстанционният акт е потвърден и Великотърновски апелативен съд е определил окончателно възнаграждение, което да бъде заплатено на особения представител за въззивното производство, в размер на 1 150 лв., като е уважил искането на „Банка ДСК“ АД за намаляване с 1 / 2 на предварително определеното от окръжния съд възнаграждение в размер на 2300 лв. С молба, подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, особеният представител адвокат О. Н. е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските, като определеното му възнаграждение бъде увеличено до първоначално определения от първоинстанционния съд размер от 2 300 лв. Поддържал е, че редуцираният размер на възнаграждението противоречи на правилото на чл. 47, ал. 6 ГПК. За да остави без уважение искането по чл. 248 ГПК с обжалвания съдебен акт, въззивният съд е счел, че определеното окончателно възнаграждение на особения представител е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, с обстоятелството, че е проведено едно съдебно заседание без събиране на доказателства, с материалния интерес /общо 30 779,78 лв./, както и с неоснователността на подадената от особения представител въззивна жалба. Подчертал е, че за положения от особения представител труд в производството пред първа инстанция е определено и заплатено отделно възнаграждение /3 112, 93 лв./ С оглед претендираното прилагане на определените в Наредба № 1/2004 г. минимални адвокатски възнаграждения, въззивният състав е посочил, че същите не са задължителни за съда поради наличието на задължително тълкуване на чл.101, § 1 от ДФЕС, дадено от СЕС. Определението на въззивния съд е правилно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер /чл. 633 ГПК/ на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението на особения представител. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Извън това, в разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК е установено, че възнаграждението на особения представител се определя съобразно фактическата и правна сложност на делото, включително и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. В случая, за да определи окончателното възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК за въззивното производство по размер /1150 лв./, въззивният съд правилно е извършил преценка на фактическата и правна сложност на делото и е съобразил обема на извършените от особения представител процесуални действия, като е счел, че се явява необвързан от минимални размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. Д. размер на окончателното възнаграждение на представителя на въззивниците за производството пред Великотърновски апелативен съд съответства на фактическата и правна сложност на делото, определена от обстоятелствата, че се обжалва решение по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК срещу солидарно задължени лица – кредитополучатели по договор за банков кредит и въззивните доводи се изчерпват с твърдения за неправилност на изводите на окръжния съд за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита с оглед ненадлежното й обявяване на ответниците, както и на осъществените процесуални действия в защита на жалбоподателите - изготвяне и депозиране на въззивна жалба и участие в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, в което не са събирани доказателства. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение