Определение № 712 от 22.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 281/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на К. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], 8 група, 123-то помещение, против Определение № 1615 от 15.12.2025 г., постановено по адм. дело № 811/2025г. по описа на Административен съд – София област, с което е върната исковата му молба против Административен съд – София-град с правно основание чл.2в ЗОДОВ, претендираща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището по адм.д. 2636/20230г. и к.адм.д. 4736/2021г. и двете по описа на същия съд и производството по делото е било прекратено. Частният жалбоподател излага аргументи за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Жалбата е депозирана в срока по чл. 230 АПК и липсват пречки за нейното разглеждане. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна. Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател, изтърпяващ наказание "Лишаване от свобода" в Затвора [населено място], с която се иска на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 2в от ЗОДОВ да бъде осъден Административен съд – София град да му заплати сумата 41 999 лв ., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището по адм.д. 2636/20230г. и к.адм.д. 4736/2021г. и двете по описа на същия съд. В обстоятелствената част на исковата молба, ищецът изложил подробно обстоятелствата, преценени от него като основание за предявяване на исковата претенция. Най-общо, същите се изразяват в недоволство от крайния изход на спора на две инстанции по цитираните по-горе дела с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Обяснено е подробно несъгласието му с приложена от страна на съдебните състави на двете инстанции погасителна давност за част от исковата претенция и неуважаване на същата за останалата част от претендирания период. Излага твърдение, че материалноправния институт на давността е бил неправилно приложен, поради което крайният изход от спора е незаконосъобразен и нарушаващ принципа на предвидимост и правна сигурност, тъй като той се различавал от изхода по няколко други дела на други съдилища, предявени на със същото правно основание и страни, но касаещи претенции за обезщетение на противоправно бездействие, изразило се непредоставяне на медицински грижи в други периоди от пребиваването на ищеца в различни места за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в България. При такаописаната като допусната от страна на АССГ противоправна дейност ищецът предявил претенция за обезщетение на причинените му от тази дейност на съдилището неимуществени вреди, като посочил, че същата представлява нарушение на правото на ЕС. Първостепенният съдът при преглед на исковата молба не намерил връзка между описаните в исковата молба обстоятелства и европейски правни норми, които да обосновават допустимостта на исковата му претенция, поради което оставил същата без движение с указания за обосноваване на тази връзка чрез посочване на правни норми на европейското право, създаващи преки права за ищеца в сочената за нарушена материя. В отговор частният жалбоподател посочил множество правни норми сред които чл.2 и чл.6 ДЕС, чл.67, чл.19, чл.251 и чл.344 ДФЕС, чл.47 ХОПЕС, чл.6, чл.13, чл.14, чл.17, чл.18 от ЕКПЧ и чл.2, чл.5, чл.14, чл.18§1 МПГПП, чл.8, чл.10 и чл.11, т.1 ВДПЧ, като преповторил фактическите обстоятелства, на които се основава исковата му претенция. Поискал е продължаване на срока за отстраняване на нередовностите, като уточнил, че ще ангажира процесуален представител, който да се мотивира по всяка една нарушена норма на правото на ЕС. Такава молба-допълнение е постъпила с вх. №7521/02.12.2025г., с посочване на множество правни норми, но без изясняване на правната и фактическа връзка на същите с обстоятелствата по делото. При преценка на уточненията, съдебният състав приел, че констатираните слабости не са отстранени, т.е. не са били изпълнени указанията му и на основание чл.158, ал.3 АПК, вр. чл.129, ал.3, вр. чл.130 ГПК е върнал исковата молба, като е прекратил производството по делото с оспореното пред настоящата инстанция определение. Оспореното определение, настоящият състав намира за валидно, допустимо и правилно. За да бъде разгледан иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ, следва да се твърдят настъпили вреди от противоправна дейност на съдилищата, администрацията, респ. административните съдилища, извършена в нарушение на конкретни права, защитени и гарантирани в полза на ищеца от правото на ЕС. Разбира се, правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. По тази причина настоящият съдебен състав не намира за необходимо да обсъжда изобщо въпросът, кои от изброените в исковата молба, уточненията към нея и в частните жалби правни актове изобщо представляват право на Европейския съюз по смисъла на чл.2в ЗОДОВ. За да извърши правната квалификация обаче, на съдебният състав е необходимо пълно посочване на обстоятелствата, от които ищецът извежда преценката си, че е било нарушено негово право, гарантирано му от правото на Съюза. Без посочване на тези обстоятелства, не може да бъде извършена проверка за това, дали се касае за право с директен ефект върху физическите лица, което създава за същите възможност за прякото му приложение в отношенията им с държавните органи и трети лица, за да бъде защитимо то директно в правен спор. В конкретния случай противоправната дейност на АССГ се сочи като допусната при разрешаване на правен спор за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от администрацията на местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и се изразява в недоволство от крайния изход на спора. В тази връзка и доколкото самата материя по „изтърпяване на наказанията“ не е нито сред тези, чиято уредба попада в изключителната компетентност на ЕС, нито се явява споделена такава с държавите-членки, съдът логично е дал указания за отстраняване на неяснотата в исковата молба, представляваща твърдение, че при разглеждане на спора с посочения предмет съдът е допуснал нарушение на европейското право. От изложените и допълнени обстоятелства не се установява спорът да засяга такава материя или да разполага с трансграничен ( на територията на ЕС) ефект. Доколкото подобно нарушение не е обосновано в исковата молба и нейните допълнения, искът по-скоро може да бъде преценен като опит за преразглеждане по същество на предходен, приключил с краен съдебен акт, спор. В този смисъл, съдът намира за необходимо да припомни т.30 от Решението от29.01.2009 по делото Lenskaya v. Russia, № 28730 на ЕСПЧ, където Съдът припомня, че правото на справедливо изслушване от съд, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията, трябва да се тълкува в светлината на Преамбюла на Конвенцията, който в своята релевантна част постановява, че върховенството на правото е част от общото наследство на държавите‑страни по Конвенцията. Един от основните аспекти на върховенството на правото е принципът на правната сигурност, който изисква, наред с другото, когато съдилищата окончателно са решили даден въпрос, тяхното решение да не бъде поставяно под съмнение (вж. Brumărescu срещу Румъния, решение от 28 октомври 1999 г., Reports 1999‑VII, § 61). В този смисъл, твърденията на засягане на принципа на предвидимост и на правото на справедлив съдебен процес са основания за депозиране на жаба пред ЕСПЧ, но не и такова за провеждане на производство с правно основание чл.2в ЗОДОВ. В този смисъл, като не е отстранил коментираните по-горе слабости в исковата си молба и не е обосновал връзката на нарушението с негово право в материя, попадаща сред компетентностите на ЕС, ищецът е дал основание за прекратяване на правния спор, който може да бъде предявен повторно, след отстраняването на коментираните слабости. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,