Определение № 1997 от 27.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 867/2025 г.
ВКСI търговско отделение27.06.2025 г.докладчик Росица Божилова
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА определение № 570/25.02.2025г. по гр.д.№ 2074/2024г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. М. Ц. против определение № 570/25.02.2025г. по гр.д.№ 2074/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й, с правно основание чл. 248 ГПК, за изменение на постановеното въззивно решение в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като бъде присъдена в полза на процесуалния й представител за въззивна инстанция – адв. Л. Х., на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, разликата между присъдените 1 231 лева до размера от 9 850 лева или за допълнителни 6 057,75 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на страната във въззивна инстанция, както и да бъде отменено определението в частта, с която в полза на ЗД „Бул Инс„ АД са присъдени разноски от 769 лева – платено адвокатско възнаграждение. Относно дължимото на процесуалния представител на страната възнаграждение се сочи, че оспорването му като прекомерно е бланкетно, което само по себе си изключва основателност, особено при договорено приблизително същото по размер възнаграждение за собствения процесуален представител, но и неправилно съдът е преценил размера му 2 000 лева – при изцяло успешна защита срещу въззивната жалба на ответника / 1 231 лева – кореспондиращ на защитения материален интерес с отхвърлената част от жалбата на застрахователното дружество /, като адекватен на защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на спора и в съответствие с принципа за достойно заплащане на положения труд. Посочва се съдържанието на осъществената правна помощ: изготвяне отговор на въззивната жалба на ответника, процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, депозиране на писмена защита от над 10 страници. Акцентира се на 5 пъти по–ниско възнаграждение от определеното в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа / изм. заглавие обн. ДВ бр.14 от 2025г. /, в редакцията й към датата на депозиране на частната жалба. Относно възмездяването на разноските на ответника жалбоподателят се позовава на липса на доказателства за сключен договор за правна помощ и заплатено адвокатско възнаграждение в полза на лицето, реално осъществило процесуалното представителство на страната- адв. А. И., по преупълномощаване от адв. Мариан Гочев, а не от адв. Я. Д., с когото страната има сключен и представен по делото договор за правна помощ. От друга страна представените доказателства не установяват плащане в полза на адв. Д.. Платежното нареждане е в незаверен от банковата институция или наредителя препис. Няма доказателства за заверяване сметката на адв. Д. с наредената за превод сума. Представено е изложение на основания за допускане на касационно обжалване, неотносимо към настоящия процесуален ред – по чл. 274, ал. 2 ГПК. Ответната страна - ЗД „Бул Инс„ АД – оспорва частната жалба, като се позовава на изрично посоченото, като заплатено при сключване на договора за правна помощ адвокатско възнаграждение от 11 820 лева / лист пор. 66 по номерацията на въззивното дело /. Намира за правилно определено възнаграждението за процесуалния представител на ищеца, за защитата във въззивна инстанция. Въззивният съд е оставил молбата на ищцата без уважение. В частта й за отмяна на присъдени в полза на ответника разноски от платено адвокатско възнаграждение, пропорционално на уважената част от депозираната от него въззивна жалба, съдът е оставил без уважение молбата, цитирайки практика на касационна инстанция относно ирелевантността на факта с кого конкретно е договорено и кой фактически е осъществявал процесуално представителство за страната, стига да не се оспорва от упълномощителя самата представителна власт. Относно доказаност на плащането на адвокатско възнаграждение липсват мотиви. В частта й за изменение размера на дължимото на процесуалния представител на ищцата възнаграждение, по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът е оставил молбата без уважение, като е съобразил защитавания материален интерес от 130 000 лева и успешно защитения от 80 000 лева / 130 000 – 50 000 /, с оглед частично уважаване и частично отхвърляне въззивната жалба на ЗД „Бул Инс„АД. Спрямо първия / 130 000 лева / е определил адекватно възнаграждение от 2000 лева, а спрямо успешно защитения материален интерес / 80 000 лева / – пропорционално дължимо от 1 231 лева. Отчел е необвързаност с минималните размери на адвокатските възнаграждения по преждеупоменатата Наредба, съгласно задължителните постановки на решение на СЕС по дело С-438/22г., както и че въззивното производство не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото не са събирани нови доказателства и е приключило в едно съдебно заседание. Частната жалба е неоснователна. Въззивната жалба е депозирана от името на ЗД „Бул Инс“ АД от адв. Я. Д., с който е сключен и представен по делото договор за правна помощ, удостоверяващ изрично и заплатено адвокатско възнаграждение от 11 820 лева. Процесуално представителство е осъществявал, по преупълномощаване от адв.Мариан Гочев, адв. А. И., с представено по делото пълномощно. Представителната власт на адв. Мариан Гочев, вкл. правото му да преупълномощава за процесуално представителство на застрахователното дружество други лица, е установима от представено по делото пълномощно / лист пор. 68 по номерацията на въззивното дело /. Доколкото страната не е претендирала възмездяване на разноски за трима адвоката, възмездяването на заплатените на един от тримата, при това реално осъществил процесуални действия по делото, е обосновано и основателно. В този смисъл е и цитираната от съда практика / определения по ч.т.д.№ 1390/2019 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 2623/18 г. на І т.о., ч.т.д.№ 31/2022 г. на ІІ т.о. и чт.д.№ 77/2020 г. на І т.о. на ВКС /. Бидейки с качество на разписка за плащането на адвокатското възнаграждение, договорът за правна помощ е достатъчно доказателство за същото, поради което коментар относно годността на представеното преводно нареждане е излишен. Въззивният съд е определил базата за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно предмета на въззивното обжалване, съдържанието на осъществените процесуални действия във въззивна инстанция, фактическата и правна страна на спора, на 2 000 лева за всяка от страните, а спрямо уважена към отхвърлена част от въззивната жалба на застрахователното дружество - присъдими 1 231 лева в полза на адв.Х., представлявал ищцата и 769 лева - в полза на адв. Д., като пълномощник на ответника. Така определеният базов размер е съответен на посочените критерии. Както правилно е отбелязал въззивният съд, в производството пред него не са събирани нови доказателства, нито извършвана проверка на вече събрани, при условията на чл. 266 ГПК, нито други процесуални действия, с приложимост на същата разпоредба. Разменени са правни доводи, вече въведени в първоинстанционното производство, спрямо което е следвало да се осъществи от пълномощниците на страните първоначално задълбочено изследване на фактите и обстоятелствата, да се анализира относимата съдебна практика, да се преценят нужните доказателства и предприеме тяхното събиране, за които действия първоинстанционният съд е определил възнаграждение от 9 850 лева. С оглед това и липсата на отклонения и усложнения в развитието на производството, преценката на въззивния съд, че сумата от 2000 лева би възмездила адекватно положения труд от пълномощника на всяка от страните във въззивна инстанция, в случай на изцяло успешна защита с материален интерес от 130 000 лева, се явява правилна. Несъстоятелен е довода на ищцата, че бланкетното оспорване за прекомерност изключва проверка за същата. Съобразимите от съда обстоятелства, при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, са неизмененни и отнапред известни – защитен материален интерес, фактическа и правна сложност на спора, съдържание на осъществената защита. Те не зависят от волята на оспорващата страна, нито произнасянето на съда е ограничено от избора й на кои конкретно да се позове. Мотивирането на възражението й е пожелателно, но липсата му не може да се санкционира с недопустимост на възражението, каквото по същество цели жалбоподателят. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение