Определение № 2008 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1100/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Б. Ц. Н., Д. Ц. Н. и В. Н. Иванова чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 671 от 12.03.2024 г. по в. гр. д. № 1837/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на същите по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 5 от 03.01.2024 г. в частта за присъдените му разноски за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се претендира отмяната му и постановяване на друго за уважаване на искането по чл. 248 ГПК на жалбоподателите, като се измени въззивното решение в частта за разноските и на Адвокатско дружество „Чатълбашев, Петкова и Иванова “ се присъди адвокатско възнаграждение за производството пред Софийски апелативен съд. Частните жалбоподатели излагат оплаквания, че въззивният съд не е изложил мотиви и не е съобразил, че въззивната жалба на насрещната страна е отхвърлена изцяло, което следва да се отчете при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство във въззивното производство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ответникът по жалбата „ЗД „БУЛ ИНС“АД изразява становище за неоснователност на ЧЖ и прави възражение за прекомерност на претендираните размери от по 9 850 лева-адв.възнаграждение по ВЖ на всеки един от ищците. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като взе предвид данните по делото и доводите на частните жалбоподатели, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е основателна. Производството по гр. д. № 1837/2023 г. на Софийски апелативен съд е образувано по въззивни жалби на двете страни в процеса като частните жалбоподатели – ищци са обжалвали първоинстанционното решение в частите за отхвърляне на предявените от тях искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, както следва: ищците Д. Ц. Н. и Б. Ц. Н. - за разликите над сумата 100 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., а В. Н. Иванова - за разликата над сумата 130 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., а ответникът „ЗД БУЛ ИНС АД - в осъдителните части. С въззивното решение първоинстанционният акт е потвърден изцяло. Въззивният съд е счел претенциите на страните за присъждане на разноски за въззивната инстанция за неоснователни с оглед изхода на спора. С молба, подадена в срока по чл. 248 ГПК, въззивниците-ищци са поискали изменение на въззивното решение в частта за разноските, като са поддържали, че имат право на заплащане на адвокатско възнаграждение с оглед отхвърлянето на въззивната жалба на ответника по исковете – застрахователно дружество, съответно съразмерно на искането на този въззивник. С обжалваното определение Софийски апелативен съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК, като е счел, че не е налице основание за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Настоящият съд намира, че обжалваното определение е неправилно по следните съображения. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ако страната, в чиято полза е решен един спор е била представлявана в производството от адвокат, който й е оказал безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА, то същият представител има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Във въззивното производство страните имат право на разноски, съответно на процесуалния им представител при условията на чл. 38 ЗА се дължи адвокатско възнаграждение като обжалваемият интерес за всяка от тях се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. В случая на ищците – въззивници се дължат разноски за адвокатско възнаграждение съобразно съответните обжалвани части от решението от страните, общия обжалваем интерес във въззивното производство и изхода на това производство. С оглед посочения предмет на въззивно обжалване целият обжалваем интерес във въззивното производство е 200 000 лв. за всеки един от ищците. Тъй като въззивният съд не е уважил въззивните жалби на страните и е потвърдил атакувания първоинстанционен съдебен акт, разноските за адвокатско възнаграждение на ищците следва да бъдат присъдени в съотношение: 100 000/200 000 за първите две от ищците, 130 000/200 000 за третата, съобразно отхвърлената жалба на насрещната страна. В тази насока е и стабилизираната практика на ВКС: напр. Опр по ч.т.д. № 638812 на ВКС,Второ т.о.; Опр. по ч.т.д. №338/24 на Първо т.о.; Опр.№ 318/11.07.2018 г. по ч.т.д. № 1092/2018 на Първо т.о. и други/ Жалбоподателите са се позовали на минималния размер на адвокатското възнаграждение за обжалваем интерес от 200 000 лв., който според същите възлиза на 9 850 лева с ДДС, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за осъществена правна защита по всеки иск. Неоснователно е искането на молителя възнаграждението по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв да се определи съобразно предвидените минимуми в НМРАВ. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че в конкретния случай при преценката си за размера на дължимото по адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери. Ето защо, с оглед извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищците и действителната фактическа и правна сложност на делото за определяне и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от застрахователя на ГО, настоящият състав на ВКС намира, че следва да се определят дължими на основание чл.38 ал.1,т.2 ЗАдв възнаграждения в размери на по 7 400 лева с ДДС за осъществено процесуално представителства от страна на Адвокатско дружество „Чатълбашев, Петкова и Иванова “ на всеки един от ищците. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение