Определение № 4099 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2987/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца по делото И. В. У., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. В. срещу определение № 690/05.05.2026 г., постановено по въззивно гр. дело № 954/2025 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС). С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело въззивно решение № 100/09.03.2026 г. в частта му за разноските, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ответницата по делото Г. Г. Н., направените от нея разноски за въззивното производство в размер 873.13 евро. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния окръжен съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на определението. Поддържа се, че при непосочен във въззивната жалба на ответницата, конкретен режим на лични отношения на детето с бащата, въззивният съд неправилно е приел, че въззивната жалба е уважена изцяло и че на въззивницата се дължат разноски. В тази връзка жалбоподателят се позовава на тълкувателно решение (ТР) № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС и счита, че въззивното решение следва да бъде изменено в частта му за разноските, като всяка от страните да понесе разноските, които е направила във въззивното производство, и се остави без уважение искането на ответницата за присъждането на тези разноски. Насрещната страна – ответницата Г. Н., в отговора на частната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Н. Т., излага съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа, че въззивната й жалба, с която е направила конкретни оплаквания, че определеният от първата инстанция режим на лични контакти е изключително разширен и не е съобразен с възрастта на детето и с конкретните данни по делото, при което е направено искане за определяне на друг подходящ режим, била уважена от въззивния съд. В тази връзка изтъква, че и в откритото съдебно заседание също е направила искане режимът да бъде съобразен с приетата по нейно искане във въззивното производство, експертиза, както и с всички данни по делото, и най-вече с възрастта на детето. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С ТР № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, че в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно; при цялостно отхвърляне на въззивната жалба отговорността за разноски се носи от жалбоподателя; при пълно уважаване на жалбата разноските се възлагат на ответната страна; в останалите случаи разноските остават в тежест на страните така, както са направени от тях. В мотивите към тълкувателния акт, също имащи задължителен характер, е разяснено и следното: При обжалване на постановеното от първоинстанционния съд решение, страната, защитавайки собствения си интерес и поддържаната в производството теза, инициира образуване на дело във въззивната инстанция, по което насрещната страна може да направи разноски. И в производството пред въззивния съд, прилагайки едновременно както диспозитивното, така и служебното начало, съдът може служебно да измени обжалваното решение, без да се съобразява със съдържащото се в жалбата искане, ако прецени, че това е в интерес на децата, при което не важи и забраната за влошаване на положението на обжалващия. И в този случай всяка от страните следва да понесе разноските, които е направила. В случая, с първоинстанционното решение по делото районният съд изцяло е възприел и определил, предложения с исковата молба на касатора, изключително разширен режим на лични отношения между него и малолетния син на страните. С въззивната си жалба ответницата е поискала, след като отмени в тази обжалвана част първоинстанционното решение, въззивният съд да определи подходящ режим за контакти на бащата с детето, който да бъде съобразен с възрастта и интереса на детето. В хода на устните състезания пред въззивната инстанция ответницата е поддържала това свое искане, предвид и новите обстоятелства, установени (включително с експертното заключение) във въззивното производство, както се сочи от нейна страна и в отговора й на частната жалба. Във въззивната си жалба ответницата, наред с горното, изрично е поддържала, че изложените от нея твърдения и доводи, „… с категоричност и безусловност дават основание да се приеме, че предложеният от майката (т.е. от нея) режим на лични отношения и контакти между бащата и детето, е изцяло и единствено в интерес на малолетното дете, за да бъде то емоционално и психически спокойно, за да може да расте и се развива физически и интелектуално нормално …“. Този, предложен от страна на ответницата – с отговора й на исковата молба, режим на лични отношения е многократно по-рестриктивен, в сравнение с предложения от страна на ищеца, силно разширен режим. С въззивното решение, упражнявайки изключително служебните си правомощия – изхождайки изцяло от интереса на малолетното дете (ненавършило 2-годишна възраст към датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство), предвид и установените по делото (включително с експертното заключение), изключително влошени отношения между родителите, силно ограничените контакти между детето и бащата, силно конфликтната среда, когато се осъществяват такива, което се дължи на недобросъвестно поведение и на двамата родители (също съгласно заключението), окръжният съд е постановил поетапен във времето и подробно разписан режим на лични отношения между бащата и детето, който съществено се различава от режима, предложен и поддържан от всяка от двете насрещни страни по делото. При това положение в случая не е налице „пълно уважаване“ на въззивната жалба на ответницата, по смисъла на цитираните по-горе, задължителни указания и разяснения, дадени с ТР № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС, поради което окръжният съд не е имал основание и неправилно е възложил разноските за въззивното производство в тежест на частния жалбоподател-ищец както с въззивното си решение, така и с обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК. При установените по делото данни, разноските за въззивното производство следва да останат в тежест и на двете насрещни страни по делото – така, както са направени от тях. В заключение, обжалваното определение № 690/05.05.2026 г. на БОС, като неправилно, следва да бъде отменено, като вместо това следва да бъде постановено изменение на въззивното решение № 100/09.03.2026 г. в частта му относно разноските, съобразно приетото по-горе. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение