Определение № 2506 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1095/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение №5876 от 30.10.2024 г. по в.гр. д. № 11581/2022 г. на Софийски ГС, с което частично е уважен иск с правно основание чл.200 КТ. Жалбоподателят М. Н. Н., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Ответникът -„Елпром Хеви Индъстрис“ АД, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил „Елпром Хеви Индъстрис“ АД / с предходно наименование „Хюндай Хеви Индъстрис Ко. България“ АД- [населено място] /да заплати на М. Н. Н. на основание чл.200 КТ сумата 3 272,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи /разлика между неполучено трудово възнаграждение и получено обезщетение за временна неработоспособност/, настъпили от трудова злополука на 18.02.2015 г. за периода от 18.02.2015 г. до 1.03.2016 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното й изплащане; и на основание чл.86 ЗЗД сумата 181,57 лв. /сто осемдесет и един лева и 57 ст./- горница над присъдената от СРС сума от 814,40 лв. до размер на сумата 995,97 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 272,43 лв., дължимо за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г. Със същото решение, въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените искове за горницата над сума от 3272,43 лв. до пълния предявен размер от 12 771,82 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи /разлика между неполучено трудово възнаграждение и получено обезщетение за временна неработоспособност/, настъпили от трудова злополука на 18.02.2015 г. за периода от 18.02.2015 г. до м.06.2016 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; и за сума от 995,97 лв. до пълния предявен размер от 2 822,99 лв., претендирана като обезщетение за забавено плащане на главницата, дължимо за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г.. Установено е, а и между страните не е спорно, че са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен трудов договор от 02.02.2015 г., по който ищецът М. Н. заел длъжността „водач на електрокар“ в ответното дружество „Хюндай Хеви Индъстрис Ко. България“ АД- [населено място]. Трудовият договор бил сключен като срочен за 1 година, считано от 2.02.2015 г. до 1.02.2016 г., с уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца, и договорено основно трудово възнаграждение на работника от 650 лв. месечно. Това правоотношение е било прекратено на основание чл.71 КТ с изявление на работодателя, направено на 20.09.2015 г., считано от 2.10.2015 г. Установено е, че на 18.02.2015 г. при транспортиране на детайли, представляващи оси за транспортни куки за трансформатор, с общо тегло от 46 кг, при вдигането им и качването им върху работна маса с височина около 1 метър ищецът е претърпял увреждане на здравето, изразяващо се в травматично увреждане на мускулите, сухожилията и други части на двуглавия мускул на лявата ръка, което е прието за трудова злополука с Разпореждане от 09.03.2015 г., издадено от Директора на НОИ, ТП- София- град. От събраните по делото доказателства /болнични листа, експертни решения на ТЕЛК и експертни заключения/ се установява, че през периода 18.02.2015 г.- 1.03.2016 г. ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност, за което според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза е получил обезщетение за временна неработоспособност в размер на 3 760,07 лв. общо. Освен това е получил и застрахователно обезщетение от ЗЕАД „Булстрад Живот ВИГ“ по сключен на 1.01.2015 г. застрахователен договор „трудова злополука“ в размер на 500 лв., платено на 7.09.2015 г. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че следва да бъде присъдено обезщетение с база нетния размер на трудовото възнаграждение, тъй като и в случай, че е бил работоспособен и е получавал трудово възнаграждение, той би получил нетния, а не брутния му размер. Въззивният съд е кредитирал приетата по делото съдебно- счетоводната експертиза, в която е констатирано, че за периода от 01.03.2015 г. до 01.03.2016 г. /1 година/ полученото от ищеца обезщетение за временна неработоспособност възлиза на общо 3 760,07 лв., а трудовото възнаграждение, което би получил, ако е полагал труд при ответника, е в размер на 7 288,51 лв. /нетно възнаграждение/, като разликата между тези две суми възлиза на 3 528,44 лв. Обезщетението от 7 288,51 лв. е определено на база полученото от ищеца за м. февруари 2015 г. трудово възнаграждение с брутен размер от 926,01 лв. и нетен размер- 740,01 лв. Посочено е, че възнаграждението му за посочения месец е формирано като сбор от следните компоненти: основно месечно възнаграждение- в размер на 422,50 лв., изплатено за 13 работни дни; 80,29 лв.- обезщетение за извънреден труд през съботни дни; 91,76 лв.- допълнително възнаграждение за работа в неделя; обезщетение за временна неработоспособност за 2 дни за сметка на работодателя- в размер на 49,81 лв.; обезщетение за временна неработоспособност за 3 дни, платимо от осигурителния орган- 124,52 лв.; възнаграждение, представляващо бонус/мотивация производство- в размер от 40 лв., платимо в зависимост от постигнатите резултати; и обезщетение за два дни платен годишен отпуск- в размер на 64,94 лв. Прието е, че базата за определяне на обезщетението по чл.200 КТ следва да бъдат включени само основното трудово възнаграждение и двете допълнителни възнаграждения с постоянен характер, за транспорт и храна, а останалите възнаграждения, които нямат постоянен характер, не подлежат на включване във възнаграждението при определяне на обезщетението по чл.200 КТ. Приел е, че обезщетението по чл.200 КТ следва да бъде определено на сумата 3 528,44 лв., представляваща разлика между възнаграждението, което ищецът би получил, ако е бил работоспособен и е полагал труд при ответника, възлизащо на 7 288,51 лв., и обезщетението за временна неработоспособност, получено от ищеца от осигурителния орган, възлизащо на 3 760,07 лв. Към тази сума следва да бъде добавена сумата 243,99 лв.- за пропусната полза от неполучено за м.02.2015 г. трудово възнаграждение, представляваща разлика между дължимото нетно месечно възнаграждение от 674,40 лв. и получените от ищеца възнаграждение от 305,89 лв.- за 13 отработени дни, и обезщетение за 2 дни временна неработоспособност от 124,52 лв. /674,40 лв.- 305,89 лв.- 124,52 лв./, както правилно е прието в обжалваното решение. При така установените обстоятелства по делото съдът е приел, че общият размер на обезщетението по чл.200 КТ за претърпени имуществени вдреди от трудова злополука, за процесния период от м.02.2015 г. до 01.03.2016 г., възлиза на 3 772,43 лв. /243,99 лв. + 3 528,44 лв./, от която сума е приспаднато изплатеното на ищеца на 7.09.2015 г. застрахователно обезщетение от 500 лв. /писмо- л.110 от делото на СРС/, тъй като съгласно разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ, дължимото обезщетение по ал.3 се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. По изложените съображения въззивният съд е постановил своето решение. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: при определяне на обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука кое възнаграждение следва да се вземе като база-нетния или брутния му размер, както и за задължението на съда при определяне обезщетението за имуществени вреди от трудова злополука да включи в размера на трудовото възнаграждение и всички добавки към него Поддържа основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК и ал.2 –очевидна неправилност. Настоящият състав намира ,че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със трайната практика на ВКС, намерила израз в. т. 5 и ППВС № 4/1968 г., както и в решение от 10.01.2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г., IV г. о. на ВКС, съгласно която в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Прието е, че по силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, като основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредба № 7/2007 г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г ., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Посочва се, че допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт, че те са такива които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време, като основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение / чл. З от Наредбата / и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя. В този смисъл са дадените разрешения на поставените за разглеждане въпроси и в посочената от самия жалбоподател практика по приложението на чл.200 КТ. Съдът, съобразявайки именно тази практика, е уважил частично предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ, приемайки, че претенцията на пострадалият е частично основателна, макар и непрецизно да е посочил, че взема за база при определяне на обезщетението „нетното“ трудово възнаграждение, като видно от мотивите му е имал предвид брутното такова по смисъла на разпоредбата на чл.225 КТ –уговореното основно трудово възнаграждение и добавките към него с постоянен характер. Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос и да бъде променена същата. Решението не е очевидно неправилно. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по жалба не следва да се заплащат разноски за процесуално представителство пред настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът