Определение № 5994 от 04.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3100/2025 г.

Производството е по чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по молба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – София, чрез процесуален представител за изменение на решение № 4245 от 23.04.2025 г., постановено по адм. дело № 3100/2025 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, в частта му за присъдените разноски, като се иска тяхното намаляване. Касационният жалбоподател взема становище за неоснователност на молбата. Молбата за допълване на решението в частта за разноските е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК и е допустима. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. С решението, чието изменение се иска, се отменя Решение № 28107 от 23.12.2024., постановено по дело № 4165/2023г. по описа на Административен съд-София –град и се отменя Ревизионен акт № Р-22221422003050-091-001 от 06.01.2023 г., издаден органи по приходите при ТД на НАП гр. София, потвърден с решение № 351/21.03.2023 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП- София. С решението съдът е осъдил Национална агенция за приходите да заплати на „СТАРТ СПЕД“ ЕООД, ЕИК 201525953, деловодни разноски в размер на 69 380, 76 лв. В молбата за изменение на решението в частта му за разноските се твърди, че присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение са прекомерни, като съдът не е следвало да прилага разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22 г. По така изложените доводи настоящата съдебна инстанция съобрази следното: В съдебното производство по обжалване на ревизионни актове по реда на чл. 156 и следващите от ДОПК разноските се определят на основание чл. 161 от ДОПК. Неоснователно е мнението в молбата на Д „ОДОП“, че нормата на чл. 78, ал.8 от ГПК намира субсидиарно приложение на основание параграф 2 от ДР на ДОПК, респ. в полза на юридическите лица, защитавани от в съда юрисконсулти, следва да се присъжда възнаграждение, определено по реда на чл.37 от ЗПП. Съгласно чл. 161, ал.1 от ДОПК, на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция, съразмерно с уважената част от жалбата. Страните в съдебното производство по чл. 156 и следващите от ДОПК са равнопоставени. Разграничение в размера на възнаграждението за защита от юрисконсулт в зависимост от страната по делото би нарушило принципа за равенството им в процеса. В подкрепа на това е и Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2016 г., обн. ДВ, бр. 79/07.10-2016 г., според което ГПК и ДОПК третират като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите в качеството им на представители по пълномощие на страните в производството. Конституционният съд приема, че юридическите лица и едноличните търговци могат да избират дали да ползват услугите на адвокат или юрисконсулт за правно обслужване и процесуално представителство пред съдилищата. От изложеното се налага изводът, че отговорността за разноските в процеса следва да се понесе от страните в размера за един адвокат, предвиден в чл. 161 от ДОПК, включително когато жалбоподателите се представляват от юрисконсулт. Което становище е прието за правилно и от настоящия състав на ВАС при определяне на разноските за процесуалното представителство на „Старт спед“ ЕООД в настоящото производство. Не може да бъде споделен довода на молителя за неприложимост на Наредба № 1/2004 г. с оглед постановеното от СЕС Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. В т. 54 от това решение Съдът на Европейския съюз действително приема, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта". При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно чл. 101, пар. 2 ДФЕС споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни и тази нищожност е задължителна за съда (т. 57 и т. 58). Изводът, който налага така приетото от СЕС решение е, че съдът не е длъжен да съобрази забраната в чл. 78, ал. 5 ГПК и в чл. 161, ал. 2 ДОПК да присъжда по-малко от минималния размер на адвокатските възнаграждения. Според т. 2 от диспозитива на Решението на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. В същия смисъл са и мотивите на постановеното от Конституционния съд на Република България Решение № 10/29.09.2016 г. по конст. д. № 3/2016 г., обн. ДВ, бр. 79/7 октомври 2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 ГПК, обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. и на чл. 161, ал. 1, изр. три ДОПК, обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Във връзка със законодателното решение да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното адвокатско възнаграждение Конституционният съд приема, че макар и несъвършено, то може да се възприеме като обществено оправдано и необходимо пред перспективата да няма изобщо такова. Изводът, който се налага, е че доколкото юрисконсултът се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания, той не договаря възнаграждението си за процесуалното представителство по конкретното дело на пазарен принцип. Необходима е регламентация на начина за определяне на неговото възнаграждение, както е приел и Конституционният съд, и наличието на такава не би могла да ограничава конкуренцията. Поради това не следва от Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 абсолютната неприложимост на наредбата, определяща минималните адвокатски възнаграждения с оглед материалния интерес, при присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съответствие с това решение на СЕС в практиката си Върховният административен съд приема, че когато юрисконсултското възнаграждение, определено на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размера на минималното адвокатско възнаграждение, е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и не съответства на осъществената от юрисконсулта правна помощ, съдът може да присъди на администрацията възнаграждение в по-нисък от минималния размер. Данните по делото сочат, че дружеството е представлявано от юрисконсулт във всички проведени открити съдебни заседания, както в първата, така и в касационната инстанция. Юрисконсултът е изготвил и подадената касационна жалба против първоинстанционното решение. Изложеното налага извод за това, че обемът на действително предоставената от пълномощника на ответника правна защита не обосновава прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение и подадената молба за изменение на решението в частта му за разноските се явява неоснователна. Воден от горното и на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, Върховният административен съд, осмо отделение,