Определение № 60255 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1475/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по съвместна частна жалба с вх. № 3822 от 17.06.2020 г., подадена от С. Б. В., Х. Б. В., М. Б. В., Ф. Б. В., Ч. Б. В., В. Б. В., Н. Б. К., В. Б. В., Й. В. К., Н. Й. В. и С. Й. В., последните двама – чрез законния им представител М. Н. Д., всички чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 303 от 26.05.2020 г., постановено по в.т.д. № 330/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело Решение № 1 от 21.01.2020 г. в частта за разноските. Частните жалбоподатели релевират оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърдят, че въззивният съд е присъдил в полза на ответника разноски за платено адвокатско възнаграждение, въпреки че по делото липсват доказателства за реалното му заплащане от страната. Допълнително аргументират, че своевременно са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение поради липса на фактическа и правна сложност на делото – пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, страните не са релевирали нови доводи, ответникът не е бил представляван от пълномощник в откритото съдебно заседание, но възражението неправилно не е прието за основателно от съда. Молят за отмяна на атакуваното определение и оставяне без уважение искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция, евентуално – същото да бъде намалено като прекомерно. В подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът по частната жалба – „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, счита определението за правилно, доколкото адвокатското възнаграждение е определено съобразно материалния интерес по делото и разноските са санкцията, която ищците следва да понесат за неоснователната си претенция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени въззивното решение в частта му за присъдените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответното застрахователно дружество във въззивната инстанция, съдът е приел, че по делото са предявени при условията на кумулативно съединяване единадесет искови претенции за сума в размер на по 100 000 лв. всяка, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че процесуалният представител на въззиваемото дружество е подал отговор на въззивната жалба, както и нарочна молба за присъждане на адвокатско възнаграждение, към която са представени списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие, доказателства за реално плащане на сумата – платежно нареждане за сумата от 45 000 лв., и за регистрация по ЗДДС на адв. М. Г.. Въззивният съдебен състав е счел за необосновано оплакването за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по съображения, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя според материалния интерес по делото, като в конкретния случай съгласно този интерес и Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) възнаграждението е в размер на 38 830 лв. и се дължи с ДДС поради представени доказателства за регистрация по ЗДДС, но в размер на реално платената сума – 45 000 лв. По оплакванията в частната жалба, настоящият състав на ВКС, Второ т.о. намира за установено следното: Възражението, че адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на застрахователя във въззивната инстанция не се дължи, поради липса на доказателства за реалното му заплащане, не отговаря на фактите по делото. Както е посочил и въззивният съдебен състав, въззиваемият застраховател с нарочна молба с вх. № 130 от 08.01.2020 г. е представил сключен с адвокат договор за правна защита и съдействие № 911409 от 02.01.2020 г. с предмет защита и процесуално представителство по дело № 330/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. По отношение на дължимото адвокатско възнаграждение страните са уговорили същото да е в размер на 40 000 лв. без ДДС, платими по банков път. Към същата молба е представено доказателство за регистрация по ЗДДС, както и платежно нареждане от 07.01.2020 г. за платена след удържан авансов данък сума в размер на 45 000 лв., с наредител „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД и получател – процесуалният представител на дружеството. В основанието на платежното нареждане изрично е посочено, че плащането е по повод договор за правна защита по дело № 330/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. При тези данни разноските за платено от застрахователя адвокатско възнаграждение за защитата му пред въззивната инстанция са надлежно доказани. Неоснователно е и релевираното от жалбоподателите възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК предвид следното: Делото е пренесено във въззивната инстанция по подадена от настоящите жалбоподатели въззивна жалба срещу решение № 299 от 05.07.2019 г. по т.д. № 503/2018 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, образувано по предявени срещу застрахователното дружество единадесет осъдителни иска всеки с цена 100 000 лв., които са изцяло отхвърлени. С недопуснатото до касационно обжалване решение 1 от 21.01.2020 г., постановено по в.т.д. № 330/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас първоинстанционното решение е потвърдено. При тези данни по делото, присъдените в полза на ответника разноски са правилно изчислени предвид броя и вида на предявените искове, обжалваемия във въззивната инстанция материален интерес, приложимия съобразно него за всеки от исковете чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с § 2а от ДР на същата наредба и изхода от спора във въззивната инстанция, или 11 x 4 236 лв. с ДДС. Присъдените на застрахователя 45 000 лв. са под установения в наредбата минимум, поради което възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Предвид гореизложеното, съдебният състав на апелативния съд в съответствие със закона и приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правилно е разпределил отговорността за разноски, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение