Определение № 8562 от 06.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7573/2026 г.

Производството е по реда на чл. 60, ал. 10 във вр. с чл. 229 - 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Ш. М. Ш. чрез процесуален представител срещу определение № 3486 от 23.07.2026 г., постановено по административно дело № 869/2026 г. на Административен съд Пазарджик, с което е оставено без разглеждане искането му за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № 312з-2109/15.07.2026 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР-Пазарджик. С жалбата са наведени доводи за необоснованост на оспореното определение, като се твърди, че жалбоподателят не е получавал препис от Заповед № 312з -2109/15.07.26г. на началника на група „Миграция" при ОД на МВР - Пазарджик. Препис от частната жалбата е изпратен на насрещната страна с указания за възможността в тридневен срок от получаването й да подаде възражение с писмени доказателства срещу нея, но такива по делото не са постъпили. Настоящият състав на Върховния административен съд, при извършената служебно проверка на атакуваното определение и предвид наведените в частната жалба доводи, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение Административен съд – Пазарджик е оставил без разглеждане искането на Ш. М. Ш. за спиране на допуснатото предварително изпълнение на Заповед № 312з-2109/15.07.2026 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР – Пазарджик, като е приел, че същото е подадено след изтичане на преклузивния тридневен срок по чл. 60, ал. 5 АПК. Този извод е правилен. От данните по делото се установява, че със Заповед № 312з-2109/15.07.2026 г. на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка „връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна – Турция“, като на основание чл. 60, ал. 1 АПК административният орган е разпоредил предварителното ѝ изпълнение. В самата заповед изрично е посочено, че разпореждането за предварително изпълнение подлежи на обжалване по реда на чл. 60, ал. 5 АПК в тридневен срок от съобщаването му. Неоснователно е възражението, наведено в частната жалба, че жалбоподателят не е получил препис от заповедта. От приложеното на л. 16 от първоинстанционното дело копие от Заповед № 312з-2109/15.07.2026 г. се установява, че същата е връчена лично на адресата на 15.07.2026 г., като върху екземпляра е положен подписът му. В документа е удостоверено още, че съдържанието на заповедта е разяснено на език, който чужденецът владее. При тези данни твърдението в частната жалба, че заповедта не е била връчена, остава неподкрепено с каквито и да било доказателства и се опровергава от съдържащите се в административната преписка писмени доказателства. Следва да се отбележи и че удостоверените в екземпляра от заповедта обстоятелства относно датата на връчването, положеното от адресата подписване и разясняването на съдържанието на разбираем за него език представляват официални удостоверителни изявления на административния орган. До опровергаването им по надлежния ред те се ползват с доказателствена сила, като в настоящото производство не са ангажирани доказателства, които да оборят удостоверените факти. Само по себе си заявеното в частната жалба несъгласие с удостовереното връчване не е достатъчно да обоснове противен фактически извод. Следователно срокът за оспорване на разпореждането за предварително изпълнение е започнал да тече от деня, следващ съобщаването му – 16.07.2026 г., като е изтекъл на 20.07.2026 г., първия присъствен ден след изтичането на тридневния срок. Искането за спиране на предварителното изпълнение е депозирано пред Административен съд – Пазарджик на 22.07.2026 г., т.е. след изтичането на предвидения в чл. 60, ал. 5 АПК преклузивен срок. С изтичането на този срок процесуалното право на оспорване на разпореждането за предварително изпълнение се погасява, поради което подаденото след срока искане е процесуално недопустимо и правилно е оставено без разглеждане на основание чл. 159, т. 5 във връзка с чл. 60, ал. 5 АПК. Като е достигнал до същия краен правен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 234 във вр. с чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав