Решение № 93 от 19.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2011 г.

Решение № 93 от 19.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 290 - чл. 293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Г. П., чрез пълномощника й адвокат П. Т., против решение от 27.06.2011 г., постановено по гр. д. № 11430 описа за 2010 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав в частта, с която е оставено в сила решение № I-32-18 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 31126/2007 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав в обжалваната му част за уважаване на предявения от П. А. И. против З. Г. П. и С. С. С. установителен иск за собственост по отношение * ид. ч. от УПИ* от кв. * по плана на [населено място], м. "П. - Р.". К. е изложила твърдения, които по същество се свеждат до доводи за неправилно приложение на процесуалния закон с оглед извода на съда, че съдебната спогодба по гр. д. 107/1987 г., СРС е нищожна и няма вещно-прехвърлително действие, въпреки че същата не е оспорена. Ответникът по касационната жалба П. А. И. оспорва същата, като претендира възстановяване на направените разноски, а С. С. С. не е изразил становище. С определение № 1119 от 2.12.2011 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, II г. о. по въпроса за възможността съдът да разглежда валидността на документ, който не е бил оспорен от страните. Въпросът, обусловил допускане на касационното обжалване, е относим към изхода на настоящия спор, по който съдът е установил, че имотът, съставляващ процесното УПИ * от кв. * по плана на [населено място], е придобит през 1961 г. от Й. П. /наследодател на З. П./, която с три договора за дарение от 1961 г., 1967 г. и 1968 г. е дарила * ид. ч. на баща си П. К. и * ид. ч. на майка си А. К. С договори за дарение от 1968 и 1971 г. П. и А. К. са прехвърлили правата си на синовете си, братя на Й. П., като А. К. е станал собственик на * ид. ч. от дворното място, а И. К. - на * ид. ч. И. К. е починал през 1983 г. и е бил наследен от баща си П. К., който с договор за дарение от 1985 г. е прехвърлил наследените права на А. К. Легитимирайки се като единствен собственик на дворното място, последният го е дарил на сина си - ищеца П. А. И. - през 2006 г. Пред въззивния съд З. П. е навела нови твърдения - че след смъртта на родителите си Й. П. е поискала възстановяване на запазената си част от наследството, накърнена с извършените в полза на брат й А. К. дарения, като двамата наследници са се споразумели и са поделили имота поравно - като е представен и приет препис от съдебна спогодба от съдебно заседание на 24.03.1987 г. по гр. д. № 107/1987 г. на Районен съд "В. Л. "-С., вписана през същата година. П. А. И. не е изразил становище по новите фактически твърдения и новото доказателство. По повод на тях въззивният съд е изложил съображения, че писменото доказателство не установява твърденията, че Й. П. е участвала в делбеното дело, тъй като е упражнила потестативното право на възстановяване на запазена част по чл. 30 ЗН, доколкото същото се упражнява единствено чрез предявяване на конститутивен иск или чрез възражение, а по делото липсват доказателства подобен иск или възражение да е бил предявен от Й. П. против А. И. /К./ по това или по друго дело. Счетено е, че към датата на съдебната спогодба изключителен собственик на дворното място е бил А. И. /К./, поради което то не е могло да бъде предмет на дело за делба, предмет на което очевидно са били съсобствените жилищни сгради в имота. Направен е извод, че дори съдебната спогодба да е породила вещно-прехвърлително действие по отношение на непроцесните по настоящото дело жилищни сгради, то тя не е годна да породи и не е породила вещно-прехвърлителен ефект по отношение на процесното дворно място, което е останало изключителна собственост на А. И. /К./. С решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, II г. о. по реда на чл. 290-293 ГПК е дадено тълкуване, касаещо диспозитивното начало при сега действащия процесуален закон, което обаче е относимо и при отменената процесуалноправна уредба, съгласно което правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. В настоящия случай преценката на въззивния съд относно правното действие на съдебната спогодба по отношение на процесното дворно място, при липса на оспорване от насрещната страна, е направена в противоречие с практиката на ВКС. Допуснатото процесуално нарушение е съществено, тъй като е обусловило извода на въззивния съд, че иска е изцяло основателен. Безспорно установено е, че към 1985 г. А. П. И. е бил единствен собственик на процесния урегулиран поземлен имот въз основа на няколко договора за дарение, сключени с родителите му. Със съдебна спогодба от 24.03.1987 г. по гр. д. № 107/1987 г. на Районен съд "В. Л.", [населено място] е прекратена съсобственост между А. П. И. и сестра му Й. П. П., като последната е получила в дял жилищна сграда и лятна кухня, заедно с * ид. ч. от процесното дворно място. Тезата на З. Г. П. е, че след смъртта на родителите си майка й Й. П. е поискала възстановяване на запазената си част от наследството им, накърнена с извършените в полза на брат й дарение, като двамата наследници са се споразумели да разделят имота поравно. Насрещната страна П. А. И., частен правоприемник на А. П. И. по договор за дарение от 2006 г., не е изразил становище по истинността на документа, доказателственото му значение и твърдението, че Й. П. е възстановила запазената си част. Съгласно т. 8 от ППВС № 7/1973 г. съдебната спогодба, постигната в дело за делба, представлява двустранен договор, има вещно-прехвърлително действие, досежно вещите, предмет на делбата и е нищожна при условията на чл. 26 ЗЗД. Съдът не може служебно да се произнася по действителността на договорите, освен когато е безспорно, че са нарушени императивни правни норми. В настоящия случай не може да се направи безспорен извод, че Й. П. не е упражнила правото си по чл. 30 ЗН - установено е, че същото е възникнало по отношение наследството на починалата й през 1977 г. майка А. М. К. и липсват данни в коя фаза на делбеното производство е постигната спогодбата. При липса на оспорване на договора от страна на П. И. и на безспорно установени обстоятелства, водещи до нищожност на съдебната спогодба, съдът е длъжен да е зачете и следва да се приеме, че по силата на вещно-прехвърлителното действие на делбената спогодба Й. П. е станала собственик на * ид. ч. от процесния урегулиран поземлен имот, като след смъртта й правата й са наследени от дъщеря й З. Г. П. С оглед изложеното въззивното решение в атакуваната му част, с която е уважен предявения от П. А. И. установителен иск за собственост на * ид. ч. от процесното УПИ и са присъдени разноски за първоинстанционното и въззивното производство, следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго за отхвърляне на иска в тази част. По отношение уважаването на иска за останалата * ид. ч., за която не съществува правен спор, че принадлежи на П. А. И., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. П. А. И. следва да възстанови направените от З. Г. П. разноски по делото в размер на 711.00 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293 от ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение