Определение № 50 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2348/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД срещу определение №100110 от 07.08.2020 г. по в.т.д.№315/2019 г. на АС Велико Търново, с което е отхвърлена молбата на „Юробанк България“ АД за изменение по реда на чл.248 от ГПК на постановеното по делото решение №58 от 18.02.20120 г. в частта за разноските, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на адвокат Г. М. на основание чл.38, ал.2 от ЗА, сумата от 1 562 лв., адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно поради липса на доказателства за наличие на някоя от хипотезите на чл.38, ал.1 от ЗА и поради недопустимост да се присъждат разноски за осъществена безплатна правна помощ пред ВКС, без касационната инстанция да е присъдила разноски в полза на страната, представлявана от осъществилия безплатната правна помощ адвокат. Ответната страна по жалбата заявява становище за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да остави без уважение подадената молба по чл.248 от ГПК, съставът на АС Велико Търново е приел, че за съда не съществува задължение да следи за наличието или липсата на предпоставките по чл.38, ал.1 от ЗА, а преценката дали е налице материална затрудненост при произнасяне по искане по чл.38, ал.2 от ЗА се осъществява с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните, достатъчно доказателство за наличие на някое от основанията по чл.38, ал.1 от ЗА е съвпадащото волеизявление на страните по договора за правна помощ. Посочил е, че насрещната страна може да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ и с молбата по чл.248 от ГПК, но следва да представи опровергаващи наличието на поддържаното основание доказателства, каквито обаче в случая не са представени. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл.294, ал.2 от ГПК при повторното разглеждане на делото следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС /както е посочено изрично и в отменящото предходното въззивно решение, решение на ВКС/, поради което и с оглед направеното от адвокат Г. М. искане пред ВКС да се присъди възнаграждение за осъществената от него пред тази инстанция безплатна правна помощ, такова се следва съразмерно с отхвърлената част от исковете. Определението е правилно. Съгласно споделяната от настоящия състав практика на ВКС /определение №163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, ГК и мн.др./, преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38, ал.1 от ЗА, представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 от ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ в производство по чл.248 от ГПК, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. На следващо място съобразно изричната разпоредба на чл.294, ал.2 от ГПК, въззивният съд, на който е изпратено делото за повторно разглеждане, следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС /ако искане за присъждането им е било направено своевременно пред касационната инстанция/, като разноските се присъждат съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете. В процесния случай оспорване на предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ е направено от „Юробанк България“ АД в молбата по чл.248 от ГПК, но доказателства опровергаващи наличието им, не са представени, като от друга страна е налице и своевременно направено искане от адвокат Г. М. за присъждане на възнаграждение за осъществената от него пред ВКС безплатна правна помощ, респективно такова се следва и за производството пред ВКС съразмерно на отхвърлената част от исковете. Достигайки до същите правни изводи съставът на въззивния съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено изцяло. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение