Определение № 33 от 18.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2442/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 74574 от 05.10.2020 г., подадена от „Мюзиам Хаус“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу определение от 15.08.2020 г. по в.гр.д. № 3792/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 1 -ви състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството с вх. № 73404 от 04.09.2020 г. за освобождаване от внасяне на държавна такса по подадена частна жалба с вх. № 72574 от 13.08.2020 г. срещу постановеното по делото определение от 20.07.2020 г., с което е отказано допускане на безплатна правна помощ. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно и моли същото да бъде отменено. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по частната жалба – „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място], в който са развити доводи за неоснователност на жалбата с твърдение, че единствената й цел е шиканиране на процеса чрез злоупотреба с процесуални права. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да остави без уважение подадената от „Мюзиам Хаус“ ЕООД молба за освобождаване от заплащане на държавна такса за депозираната от дружеството частна жалба, въззивният съдебен състав е приел, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, отчитайки, от една страна, неприложимостта на тази разпоредба по отношение на юридически лица – търговци, произтичаща най-вече от презумпцията, че същите са платежоспособни, което състояние е необходимо за извършване на търговска дейност и за сигурността на оборота, а от друга страна – обстоятелството, че изпадането на дружеството в състояние на неплатежоспособност законът свързва с възникване на задължение за търговеца в 30-дневен срок да поиска от окръжния съд по седалището си да открие производство по несъстоятелност – чл. 626, ал. 1 ТЗ. Допълнително е посочил, че дори при открито производство по несъстоятелност неплатежоспособното дружество не е освободено от заплащането на разноски по всички дела, по които е страна – не се дължи, и то само авансово, държавна такса само по делата за попълване на масата на несъстоятелността и по отменителни искове – чл. 620, ал. 5 ТЗ, чл. 649, ал. 6 ТЗ и чл. 694, ал. 1 ТЗ. По дела, различни от посочените, дори неплатежоспособният длъжник дължи държавна такса. Определението е правилно. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда, че такси и разноски по гражданското производство не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Посочената правна норма е относима само за физическите лица при отчитане на обстоятелствата по т.т. 1 – 7 на чл. 83, ал. 2 ГПК, не може да се тълкува разширително, не намира приложение по отношение на юридическите лица и изключение за търговски дружества не е предвидено. По този въпрос е формирана константна и непротиворечива съдебна практика. В определение № 335 от 30.05.2014 г. по ч.т.д. № 1562/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 389 от 21.05.2012 г. по ч.т.д. № 66/2012 г. на ВКС, II т.о., определение № 580 от 27.06.2010 г. по ч.т.д. № 451/2012 г. на ВКС, II т.о., определение № 569 от 04.10.2012 г. по ч.т.д. №522/2012 г. на ВКС, I т.о., определение № 128 от 26.02.2013 г. по ч.гр.д. № 47/2013 г. на ВКС, IV г.о. и други, се приема, че липсата на достатъчно парични средства у търговеца – юридическо лице, с които да заплати дължимата държавна такса, предполага изпадането му в състояние на неплатежоспособност, което състояние може да се установи само в производството по несъстоятелност. Гражданският процесуален кодекс определя реда, предпоставките и субектите, които могат да бъдат освободени от внасяне на държавна такса. Поначало това са физическите лица с оглед социалната функция на нормата, която има за цел да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани. Спрямо юридическите лица е предвидена възможност за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса в изрично посочени в законите хипотези (напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5 ТЗ, чл. 649, ал. 6 ТЗ и чл. 694, ал. 7 ТЗ), които в настоящия случай не са приложими. Настоящият състав споделя становището, застъпено в определение № 707 от 24.11.2017 г. по ч.т.д. № 2792/2017 г., ВКС, ІІ т.о., че гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите членки свободен избор на средства за постигане на таза цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон, то внасяне на държавна такса се дължи предварително съгласно чл. 71, ал. 1, изр. първо ГПК във връзка с чл. 73, ал. 3 ГПК, като съдът може да освободи страната от внасянето й само ако тя е физическо лице и няма достатъчно средства да я заплати, предвид изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса – решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка, факторите, които се преценяват, са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Аналогична е и практиката на Съда на Европейския съюз. Например, в определение от 13.06.2012 г. по дело С –156/12, GREP/Freistat Bayern е прието, че принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка, националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. В молбата за освобождаване от държавна такса частният жалбоподател е изложил, че искането е направено с оглед финансовото му състояние. С оглед предмета на делото и етапа, на който се намира производството, размера на дължимата държавна такса по частната жалба – 15 лв., от която частният жалбоподател иска да бъде освободен, както и правно-организационната му форма, а така също и фактът, че е юридическо лице, преследващо стопанска цел, чийто едноличен собственик на капитала – „Смартпартнерс“ ЕООД (което дружество на свой ред е с едноличен собственик на капитала БД Инвестмънт С.А., чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Люксембург), е друго търговско дружество, по отношение на което не са изложени твърдения за финансова затрудненост, нито са представени доказателства в тази връзка, следва да се приеме, че липсват възприетите във формираната практика основания за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не е налице ограничаване на правото на достъп до съд на частния жалбоподател, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и доколкото настоящото производство е образувано без предварително да бъде внесена от жалбоподателя дължимата на основание чл. 19 ТДТССГПК държавна такса, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение