Определение № 580 от 20.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 399/2026 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Х. С. – гражданин на Индия, подадена чрез пълномощника адвокат Г. Кеседжи. Жалбата е срещу определение №35885 от 31.10.2025г., постановено от Административен съд – София град (АССГ) по адм. дело №10727/2025г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане делото на Административен съд София - град за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответникът – завеждащият консулската служба при Посолството на Република България в Делхи, Индия, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №35885 от 31.10.2025г., постановено по адм. дело №10727/2025г., е оставена без разглеждане жалбата на Х. С. срещу отказа на завеждащия консулската служба при Посолството на Република България в Делхи, Индия, за издаване на виза „D“ за дългосрочно пребиваване в Република България, по заявление от 02.09.2025г., и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в подадената жалба оспорващият не твърди да са засегнати негови основни права по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия консулската служба при Посолството на Република България в Делхи, Индия, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Твърдение за нарушение на чл.5 и чл.8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Настоящият съдебен състав намира за неоснователен довода на частния жалбоподател, според който (най-общо) административният съд бил длъжен да извлече от наведените в жалбата обстоятелства визираната в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ претенция за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Посоченият довод не съответства за коментираната разпоредба на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, изискваща за допустимост на жалбата лицето да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Ако бъде приет за основателен от съда този довод, това би обезсмислило законодателното решение за необжалваемост по съдебен ред на отказите за издаване на визи вид "D", разписано в разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател, че първоинстанционният съд следвало на основание чл.158 от АПК да му даде указания да обоснове засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Възражението е неоснователно, тъй като изискването по чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ за изключение от необжалваемостта на постановения отказ, касае допустимост на жалбата, а не нейната нередовност. С обжалваното определение обосновано е прието, че жалбата е била редовна като съдържаща всички реквизити по чл.150, ал.1 от АПК. Затова е неприложим редът по чл.158 от АПК, на който се позовава частния жалбоподател. Относно допустимостта на жалбата е приложим редът по чл.159 от АПК, който не предвижда оставяне на жалбата без движение и даване на указания. Предвид изложеното правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,