Определение № 325 от 01.07.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Ц. И. С. против разпореждане от 10.03.2010г. по гр.д. № 158/2009г. на Окръжен съд – Монтана, с което е върната подадената от същата касационна жалба вх. № * от 07.09.2009г. поради не представяне на съдебната практика, на която се позовава, за да обоснове допускането до касационно обжалване на въззивното решение. Навежда се оплакване от жалбоподателя за нарушение на процесуалните правила, тъй като в ГПК нямало изискване за представяне на съдебната практика на хартиен носител. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. о., като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 във вр. с ал.1 т.1 от ГПК.. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.. За да постанови обжалваното разпореждане, въззивният съд е отчел, че и след даване на указания до жалбоподателя да представи съдебната практика, на която се позовава в изложението към касационната жалба, за да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1 т. 1 и 2, жалбоподателят само е посочил номера на решения на тричленни състави на ВКС и това, че са публикувани в съдебната практика за съответната година.. Разпореждането е правилно. Нормата на чл. 281, ал.3 от ГПК изисква приложение към касационната жалба освен на изложението на основанията за допускане до касация и на останалите приложения. Смисълът на изискването за приложение на съдебната практика е да се докаже пред съда, че е налице противоречиво разрешаване на формулирания правен въпрос от съдилищата. Това изискване има отношение и към правото на защита на другата страна. Дори да се приеме, че ако се сочи практика на ВКС, респективно на ВС, той може да я намери, то тази възможност не съществува за другата страна. Само при позоваване на задължителна съдебна практика, която е широко оповестена и задължителна за съдилищата и за страните, прилагането й не е задължително. За решения обаче, формиращи съдебната практика на тричленни състави по повод конкретни спорове, не всички от които се публикуват, а и са многобройни, е необходимо представянето на посочените в изложението към касационната жалба решения. Поставеният с касационната жалба въпрос: “след развалянето на алеаторен договор до размер на наследствената част на ищеца, върната в наследството част само за него ли е или се разпределя отново между наследниците” е разрешен със задължителна съдебна практика – ТР № 30/17.06.1981г. т.3, съгласно която “наследниците на кредитора - прехвърлител на вещното право или на правото на собственост, могат да осъществят развалянето на договора за издръжка и гледане поради неизпълнението му от длъжника съобразно размера на субективните им права, произтичащи от наследяването”. Съобразно това, частта, за която е развален алеаторен договор по иск, предявен, или поддържан от наследник се наследява само от него, защото той упражнява своето субективно право на разваляне само до размера на своята част от наследството. Касаторът обаче не се позовава на това тълкувателно решение, с което се е съобразил въззивния съд, а сочи решения на тричленни състави. От начина, по който те са цитирани в изложението не може да се направи противния извод. Затова е било необходимо да спази указанията на съда за представянето им, което съответства на процесуалния закон. Не представянето им има за последица връщане на касационната жалба, поради което разпореждането, с което това е направено е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение