Определение № 5510 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4771/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Д. Д. М. от [населено място], подадена в лично качество и в качеството ѝ на адвокат, срещу протоколно определение № 1548 от 17.04.2026 г., постановено по адм. дело № 232/2026 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е оставена без разглеждане жалбата ѝ против удостоверение с изх. № 17 от 06.02.2026 г., издадено от началник на отдел „Устройство на територията, кадастър и регулация“ при Община Димитровград и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и при неправилно приложение на материалния закон. Претендира се неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – началник на отдел „Устройство на територията, кадастър и регулация“ при Община Димитровград, в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Хасково е приел, че оспореното удостоверение няма белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и не подлежи на съдебно обжалване, тъй като не създава права или задължения за жалбоподателката, нито засяга непосредствено нейни свободи или законни интереси. Според съда дори да се приеме, че се касае за административна услуга и по силата на § 8 от ПЗР на АПК се прилага уреденото в кодекса производство за обжалване на индивидуални административни актове по съдебен ред, то следва да се има предвид, че в случая е налице изрично произнасяне по заявлението и всъщност се оспорва съдържанието на атакуваното удостоверение, което по аргумент от чл. 81, ал. 2 АПК може да се осъществи само по административен, но не и по съдебен ред. Прието е от съда също, че дори и да се допусне, че процесното удостоверение представлява подлежащ на съдебен контрол административен акт, за жалбоподателката липсва правен интерес от оспорването, тъй като подаденото от нея заявление и издаденото ѝ удостоверение се отнасят за жилищна сграда, построена в УПИ І-383, кв. 46 по регулационния и застроителен план на [населено място], която е собственост на друго лице. По тези съображения и на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК административният оставя жалбата без разглеждане и прекратява производството по нея. Така постановено определение е правилно. Законосъобразен е и изводът на първоинстанционния съд, че жалбата е недопустима, тъй като оспореното удостоверение не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и не подлежи на съдебно обжалване. Видно от съдържанието на оспореното пред Административен съд – Хасково удостоверение, издадено от началник на отдел „Устройство на територията, кадастър и регулация“, с него са удостоверени факти и обстоятелства във връзка с подадено от жалбоподателката заявление рег. № УТКР-01-265/22.01.2026 г. с искане да бъде удостоверено налице ли е проект и скица – проект, изготвени от правоспособно лице по кадастъра, с линия, указваща поправеното местоположение на източното очертание на жилищна сграда, намираща се в УПИ І-383, кв. 46, по заснети координати. С оглед на това правилно съдът приема, че в случая е налице изрично произнасяне по заявената административна услуга, поради и което по съществото си се оспорва съдържанието на издаденото удостоверение. При това, правилни са и изводите му, че е приложима разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от АПК, съгласно която съдържанието на документ може да се оспори само по административен ред. В тази връзка следва да се има предвид, че едва при несъгласие от страна на жалбоподателя с постановен акт по чл. 81, ал. 2 от АПК, какъвто в случая не е налице, той ще разполага с правната възможност да предяви пред съд спора за съдържанието на този официален документ, но на основание чл. 124, ал. 4 от ГПК в едно исково производство, а не по реда на чл. 145 и сл. от АПК. Неоснователни са и възраженията в частната жалба, че оспореното определение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се изразява в смесване на предмета на производството досежно оспорване на съдържанието на документ с обжалване на отказ за издаване на удостоверение за конкретни факти и обстоятелства. Както беше посочено и по-горе, първоинстанционният съд е извършил правилна преценка, че в случая се касае за извършване на административна услуга по смисъла на § 8 от ПЗР на АПК, а сезираният с искането за извършването ѝ административен орган се е произнесъл в срок и то удовлетворявайки искането, т. е. произнасянето е с позитивен характер, което е самостоятелно основание за недопустимост на жалбата. Ето защо не е налице и твърденият отказ за издаване на удостоверение за конкретни факти и обстоятелства. Не се споделят от настоящата инстанция и оплакванията за неправилност на оспореното определение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради противоречие в процесуалната позиция на съда относно допустимостта на жалбата. Както и правилно приема административният съд, при всяко положение на делото съдът е длъжен да следи служебно за наличието на абсолютните положителни процесуални предпоставки за съществуване на правото на оспорване. Представеното с допълнение към частната жалба удостоверение изх. № 31/27.02.2026 г., издадено от началник на отдел „Устройство на територията, кадастър и регулация“ при Община Димитровград, се явява ирелевантно в конкретния случай, както и не обосновава извод за непредставяне по делото в цялост на административната преписка, доколкото това удостоверение е издадено след подаване на жалбата срещу удостоверение с изх. № 17/06.02.2026 г., и след подаване от жалбоподателката до административния орган на ново заявление с рег. № УТКР-01-265#2/19.02.2026 г. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,