Определение № 693 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4376/2015 г.

Производството е образувано по молба вх. № 34705 от 20.11.2015 г. на М. К. Т. за допълване на определение № 603 от 30.10.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 4376/2015 г. В молбата се подържа, че настоящият съдебен състав не се е произнесъл по цялото искане на М. К. Т. за възстановяване на недължимо платена държавна такса по сметката на ВКС в размер на 790 лв. При проверка данните по делото, настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, констатира следното: С искова молба до Върховния касационен съд, депозирана на 17.04.2015 г. молителят по настоящото производство М. К. Т. е сезирал съда с искане ответникът в лицето на ВКС да бъде осъден да заплати сумата от 20 000 лева, съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на постановен незаконосъобразен съдебен акт. За образуване на делото ищецът е внесъл по сметката на ВКС сумата от 800 лв. държавна такса за първоинстанционното производство. Исковата молба е изпратена по компетентност на Окръжен съд – Варна, който с определение № 1742 от 22.05.2015 г. по гр. д. № 1266/2015 г. е прекратил производството по делото. Това определение е обжалвано с частна жалба пред Варненския апелативен съд, който с определение № 405 от 18.06.2015 г. по ч. гр. д. № 284/2015 г. е оставил частната жалба без уважение. Срещу въззивното определение е подадена частна касационна жалба от 10.07.2015 г., предмет на настоящото производство. Паралелно с това на 23.07.2015 г. в деловодството на съда е постъпила молба, с която касаторът иска да му бъдат възстановени като недължимо платени съответно сумите от 790 лв. държавна такса за първоинстанционното производство, както и сумите от по 15 лв. държавни такси за двете частни производства пред Апелативен съд – В. и ВКС. С определение № 603 от 30.10.2015 г. настоящият съдебен състав не е допуснал касационно обжалване на определение № 405 от 18.06.2015 г. по ч. гр. д. № 284/2015 г. на Апелативен съд – В., като същевременно е оставил без уважение искането на жалбоподателя за възстановяване на недължимо платената държавна такса в размер на 15 лв. за частното производство пред ВКС. С молба вх. № 34705 от 20.11.2015 г., предмет на настоящото производство М. К. Т. иска съда да се произнесе по цялото искане за възстановяване на недължимо платената такса от 790 лв. Молбата е неоснователна. Таксата съставлява плащане, свързано с конкретно получена административна услуга от публичен орган в полза на платеца, като съгласно чл. 1, ал. 1 ЗДТ, същите постъпват в държавния бюджет, освен ако със закон не е предвидено друго. Съдебните такси са вид държавни такси и по аргумент от разпоредбата на чл. 4 ЗДТ те имат правната същност на публично държавно вземане, което подпомага държавния бюджет. В чл. 4 ЗДТ е извършено неизчерпателно изброяване на действия, свързани с дейността на съдилищата, за които се дължи държавна такса - искови молби, за граждански искове, по наказателни дела, по насрещни искове, по молби за отмяна, молби за осиновяване и т. н. Страната внася съдебна такса заради съдействието на съда за разрешаването на повдигнатия правен спор. Ето защо, внесената държавна такса не подлежи на връщане, когато съдът е намерил искането за неоснователно, както и в случаите когато производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска или поради нередовност на исковата молба или при десезиране на съда от разрешаването на правния спор в хипотезите на оттегляне или отказ от иска. Ако обаче страната поради грешка е внесла държавна такса в по – голям от предвидения в Тарифата за държавните такси размер, съдът е длъжен да предприеме мерки за да върне внесената в повече сума, вместо да я включва в разноските по делото. В конкретния случай предявеният иск е срещу Върховния касационен съд, който не е орган на изпълнителната власт, поради което исковете насочени срещу него не могат да се разглеждат с правно основание чл. 1, ал. 1 З.. Предявената претенция следва да бъде разгледана по общия ред, тъй като се касае за иск насочен срещу съда като правозащитен орган, като орган който осъществява правораздавателна, а не административна дейност. В чл. 2, ал. 1 и ал. 2 З. са уредени специални състави на отговорността на държавата за вреди, причинени от дейността на правозащитните органи. Доколкото претенцията на ищеца не се припокрива с нито една от изброените в чл. 2 З. хипотези, приложение следва да намери общото правило на чл. 49 ЗЗД, а оттам размерът на дължимата държавна такса следва да бъде определен по правилото на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение