Определение № 1148 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2432/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ответника по делото „Стройбилд“ ЕООД, чрез адвокат Д. К., срещу Определение № 573/12.09.2024г., постановено по в.т.д. № 161/2024г., с което съставът на Апелативен съд - Варна е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 6 000 лв. Изложени са съображения за несъобразяване от страна на въззивния съд с фактическата и правна сложност на делото. Твърди се, че в ГПК и като цяло в българското законодателство липсват правни норми, въз основа на които да се приеме, че за втората инстанция адвокатското възнаграждение трябва да е по-ниско от това за първата. Ответникът по частната жалба и ищец в производството – [община], не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като частично основателна, по следните съображения: С решението по в.т.д. № 161/2024г., като е съобразил изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК Варненският апелативен съд е намерил за основателно искането на въззиваемото дружество „Стройбилд“ЕООД да бъде възмездено за направените пред въззивната инстанция разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение. За доказано е прието заплащане на договорено адвокатско възнаграждение за сумата от 6 000 лв. По направеното възражение за прекомерност на същото след съобразяване с постановките на Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С - 438/22 и че посочените в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето им от съда, от една страна, и след преценка вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, от друга страна, въззивният е приел, че на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, редуциран на 1 800 лв. с ДДС. Отказът на Варненския апелативен съд да измени решението си в частта за разноските е мотивиран отново със задължителното за националните съдилища Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С - 438/22, съгласно което при определяне на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА съдът не е обвързан от размерите на Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101 пар.1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. В тази връзка въззивният съд е акцентирал на това, че при произнасянето си следва да се съобрази не с действащата редакция на чл.7, ал.4 от НБРАВ, а с действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и размера на защитения интерес. По съображения, че пред въззивната инстанция делото не се отличава с фактическа и правна сложност, не са събирани нови доказателства, решено е в едно съдебно заседание; макар и да е налице произнасяне по два обективно съединени иска по отношение на два договора, договорите касаят два съседни имота, обособени впоследствие в един, при идентичност на фактите и изводите, е мотивиран отказът за изменение на решението в частта за разноските по чл.248 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С постановеното по т.д. № 2433/24г. на ВКС, ІІ т.о. определение по чл.288 ГПК решението по в.т.д. № 161/2024г. на Варненския апелативен съд не е допуснато до касационно обжалване. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че няма основание адвокатското възнаграждение за втората инстанция да е по-ниско от това за първата / в случая редуцирано на 3 500лв./, доколкото не се основава на закона. При заявено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК съдът преценява действителната фактическа и правна сложност на делото в съответната инстанция, без да е обвързан от присъдения в предходна инстанция размер на адвокатското възнаграждение. Настоящият състав на ВКС намира за правилен извода на апелативния съд, че с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. съдът не е обвързан от определените с Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери на минималните адвокатски възнаграждения. Следва да бъдат споделени и изводите на въззивния съд, че пред въззивната инстанция делото не се отличава с фактическа и правна сложност; решено е в едно съдебно заседание; спорът е концентриран само по въпроса за приложимия към правоотношението материален закон, подробно обсъден от първоинстанционния съд; не са събирани нови доказателства; произнасянето е идентично по двата обективно съединени иска, като обема и естеството на извършените от процесуалния представител на ответника действия се изчерпват с изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и на писмени бележки с идентично съдържание, както и участие в едно съдебно заседание. Неправилна обаче е направената от въззивния съд преценка за липса на основание за изменение на присъдения размер на адвокатското възнаграждение по съображения за неотчитане в достатъчна степен на материалния интерес и предмета на спора – предявен е установителен иск за признаване недействителност на два договора за продажба на общински имоти в [населено място], които, независимо от данъчната оценка, възлизаща на сумата от общо 29 413 лв., неминуемо засяга съществено материалните интереси на спорещите. След съобразяване и на този изведен от практиката критерий при преценка основателността на възражението за прекомерност, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 2 400 лв. с ДДС за второинстанционното производство съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга. Следователно, обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която е оставено без уважение искането на ответната страна за присъждане на допълнително възнаграждение над сумата от 1 800 лв. до 2 400 лв., или за сумата от 600 лв., която следва да се присъди в полза на страната. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение