Определение № 2666 от 16.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 572/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на държавата, представлявана от министъра на туризма срещу определение №593 от 04.10.2023 г. по в.т.д.№939/2022 г. на САС, с което на основание чл.248 ГПК е изменено решение №292 от 09.05.2023 г. по в.т.д.№939/2022 г. на САС в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на „Юник травел“ ООД разноски във въззивното производство в размер на 7766.79 лв. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно, като се поддържа, че на нито една от страните във въззивното производство не се дължат разноски, тъй като и двете въззивни жалби, с които е бил сезиран въззивния съд, са отхвърлени. Ответната страна по жалбата „Юник травел“ ООД заявява становище за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на САС е приел, че по делото са били подадени въззивни жалби и от двете страни, поради което адвокатското възнаграждение в полза на „Юник травел“ ООД се дължи и за процесуално представителство и по отхвърлената въззивна жалба на държавата. Определението е правилно. За да се ангажира отговорността за съдебни разноски на насрещната по спора страна, е необходимо страната, която ги претендира, да е направила искане за присъждането им до приключване на производството в съответната инстанция, пред която са направени, разноските да са от категорията на посочените в чл.78, ал.1 ГПК, да са реално направени или да се фингира извършването им /чл.78, ал.8 ГПК/, да се представят доказателства за извършването на разноски до изтичане на срока, в който може да се прави искане за присъждането им, като също така следва изходът на спора, предмет на разглеждане от съответната инстанция, да е в полза изцяло или частично на страната, претендираща разноските за тази инстанция, съгласно правилата, съдържащи се в чл.78, ал.1, ал.3 и ал.4 ГПК /единственото изключение е хипотезата на ал.2 на чл.78 ГПК, при която ответникът признава иск, за който не е дал повод за завеждането му, какъвто не е настоящият случай/. В процесния случай, с жалбите на двете насрещни страни по делото, е въведен като предмет на въззивното производство материалноправния спор, разрешен с първоинстанционното решение, като с въззивното решение жалбата на държавата е приета за частично основателна, а жалбата на дружеството – за неоснователна, с оглед което решението на първоинстанционния съд е потвърдено частично. В този смисъл въззивното решение е постановено в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна, като пропорционално на тази част се определя и размера на дължимите й разноски /съобразно съотношението на тази част към размера на материалноправния спор, предмет на въззивното производство/. Достигайки до същите изводи, въззивният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение