Определение № 50488 от 02.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 1389/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Водоканалстрой“ ООД, представлявано от управителя З. А. Я., чрез адв. П. Б., срещу определение № 73 от 31.03.2022г. по т.д. № 582/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., с което са обезсилени на основание чл.233 ГПК решение № 76 от 09.10.2020г. по в.т.д. № 138/2020г. на Апелативен съд – Бургас и решение № 52 от 05.03.2020г. по т.д. № 363/2018г. на Окръжен съд – Бургас, прекратено е производството по предявените от „Водоканалстрой“ ООД против „Водоканалстрой – Костови“ ЕООД осъдителни искове и „Водоканалстрой“ ООД е осъдено да заплати на „Водоканалстрой – Костови“ ЕООД разноски за първоинстанционното производство в размер на 18 220,92 лева, за въззивното производство в размер на 17 465,14 лева и за касационното производство в размер на 4 803,55 лева. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение противоречи на процесуалния закон. Заявява, че оттегля направения отказ от иск. На второ място твърди, че отказът от иск е направен при условията на въвеждане в заблуждение на управителя на дружеството от неизвестни лица, които са се представили от името на съдружниците и са го уговорили по този начин да подпише отказът и други документи. Сочи, че за същото е подал сигнал и е образувано досъдебно производство. С допълнителна молба поддържа, че управителят Я. не е разполагал с пълномощия да подписва подобни спогодби, договори и откази, тъй като правата му са ограничени както от дружествения договор, така и от сключения с него договор за управление, а решение на ОС на дружеството за упълномощаване на управителя да прави такива изявления не е вземано. С молба от 15.07.2022г. прави искане за спиране на основание чл.229, ал.1, т. 5 ГПК на настоящото производство до приключване на наказателното производство с окончателен акт. Ответникът „Водоканалстрой – Костови“ ЕООД оспорва частната жалба, като поддържа, че е налице валидно изявление за отказ от иск. Сочи, че съгласно постоянната практика на ВКС изявлението за отказ от иска е неоттегляемо след постановяване въз основа на него на определение за прекратяване на производството по делото. Излага подробни съображения за неоснователност на искането за спиране на делото поради липса на предвидените в чл.229, ал.1, т.5 ГПК предпоставки, като сочи, че пред гражданския съд не са събрани абсолютно никакви доказателства за наличието на извършено престъпление, нито че е имало „въвеждане в заблуждение“. На второ място поддържа, че според непротиворечивата практика на ВКС при валидно изявление за отказ от иск съдът е длъжен да прекрати производството по делото, а ако впоследствие бъде установено, че същият е резултат на престъпно действие, то определението подлежи на отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Производството по т.д. № 582/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. е образувано по касационна жалба на „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД срещу решение №76 от 09.10.2020г. по в.т.д. №138/2020г. на Апелативен съд-Бургас, с което апелативният състав е обезсилил решение № 52 от 05.03.2020г. по т.д. №363/2018г. на Окръжен съд –Бургас в частта, с която е оставено без уважение възражението на ответника „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД за прихващане с насрещно вземане в размер на 600 000 лева, основаващо се на договор за прехвърляне на вземания от 09.07.2018г., с който е придобил от цедента Д. Щ. К. част от вземането му към ищеца „Водоканалстрой“ ООД за изплащане равностойността на дружествен дял на напуснал съдружник, ведно със съответните принадлежности и привилегии, и е прекратил производството в тази част; потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД е осъдено да заплати на „Водоканалстрой“ ООД сумата 184 626.02 лева - главница, представляваща възнаграждение по договор за извършени строително-монтажни работи, за която е издадена фактура №1342/13.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба 13.07.2018г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е осъдено „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД да заплати на „Водоканалстрой“ ООД сумата 51 150.79 лева - главница, представляваща възнаграждение, дължимо по сключен между страните договор за извършени строително-монтажни работи от 18.10.2017г., по издадена фактура № 1282/ 27.10.2017г., както и сумата 3 099.14 лева - мораторна лихва за периода 03.12.2017г.- 26.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба - 16.07.2018г. до окончателното плащане. С молба вх. № 2851 от 29.03.2022г. ответникът по касация и ищец по предявените искове „Водоканалстрой“ ООД, представлявано от управителя З. А. Я., е заявил, че се отказва изцяло от предявените искове и моли да бъдат обезсилени постановените решения, както и е уведомил съда, че оттегля пълномощното, дадено на адв. П. Б.. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че с оглед направения отказ от иск в хода на касационното производство е надлежно десезиран от правния спор, поради което следва да обезсили постановените решения и да прекрати производството по делото. Настоящият състав намира за неоснователно направеното искане за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК до приключване на досъдебното производство с влязъл в сила акт. Видно от постановлението за образуване на досъдебно производство от 23.06.2022г. на РП – Варна, същото е образувано за това, че на 25.03.2022г. чрез измама З. Я. е бил склонен да подпише документи със съдържание, което не съответства на волята му, като у него е възбудено заблуждение, че съгласно решение на ОСС на „Водоканалстрой“ ООД, на което е управител, следва да подпише предоставените му от приносителя документи, сред които и молбата за отказ от иск по настоящото дело. От една страна, наличието на решение на ОС не е предпоставка за валидно направен от дружеството чрез управителя му отказ от иска. С оглед на това, доколкото не е спорно, че молбата за отказ от иска е подписана от управителя на дружеството, е без значение за валидността на така изявената воля дали е било налице решение на общото събрание на дружеството в този смисъл. От друга страна, съгласно трайната практика на ВКС – определение № 229 от 22.03.2012г. по ч.гр.д. № 181/2012г. на ВКС, III г.о., определение № 652 от 01.12.2015г. по ч.гр.д. № 5364/2015г. на ВКС, III г.о. и цитираната в него практика, валидно направеното изявление за отказ от иск задължава съда да прекрати производството по делото, а ако впоследствие бъде установено, че същият е резултат на престъпно действие, то определението подлежи на отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК. Неоснователно е искането за отмяна на обжалваното определение поради направено с частната жалба оттегляне на изявлението за отказ от иска. Изявлението за отказ от иска може да бъде оттеглено от направилата го страна, но само до постановяване на определението за прекратяване на производството. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, цитирана в отговора на частната жалба – определение № 804 от 07.12.2012г. по ч.т.д. № 644/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 121 от 13.07.2017г. по т.д. № 145/2017г. на ВКС, I т.о., определение № 236 от 25.11.2016г. по ч.гр.д. № 4337/2016г. на ВКС, II т.о., определение № 249 от 10.07.2017г. по ч.гр.д. № 2116/2017г. на ВКС, III т.о., определение № 823 от 20.10.2011г. по ч.пр.д. № 707/2011г. на ВКС, II т.о. и др. Неоснователен е и доводът, че управителят не е разполагал с пълномощия да подписва подобни спогодби, договори и откази, тъй като правата му са ограничени както от дружествения договор, така и от сключения с него договор за управление, а решение на ОС на дружеството за упълномощаване на управителя да прави такива изявления не е вземано. Този довод противоречи на разпоредбата на чл.137, ал.1 ТЗ, предвиждаща въпросите, които са от изключителната компетентност на общото събрание, както и на разпоредбата на чл.141, ал.2 ТЗ, според която дружеството се представлява от управителя, като ограничения на представителната власт нямат действие по отношение на трети лица. С оглед на това е без значение предвиденото в договора за управление ограничение на представителната власт на управителя. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,