Определение № 208 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 266/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. В., С. И. С. и К. И. С. чрез пълномощника им адвокат С. С. против решение № 6637 от 25.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2398 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, III-В състав, с което е обезсилено решение № 273096 от 20.11.2017 г. по гр.д. № 14084/2014 г. на Софийски районен съд, 24-ти състав и е прекратено производството по предявените от И. С. В., С. И. С. и К. И. С. против З. И. Р. субективно съединени отрицателни установителни искове за собственост по отношение на поземлен имот с пл. № *, нанесен в кадастрален лист Г-20-22-Б от планоснимачен район: Язовир Искър, в.з.Б. дол, /VII/, неурегулирана територия, с графична площ от 842 кв.м. при посочени съседи. З. И. Р. е подал чрез пълномощника си адвокат Н. Л. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно, че с разрешително № Ф-1 от 18.06.1965 год., издадено от Началник на Окръжно управление на горите-София, съгласно т.т.9 и 11 от 21-то Постановление на Министерския съвет от 31.01.1963 г. и на основание протоколно решение № 1 от 16.06.1965 г. на комисията по разпределение на земите е било дадено разрешително на Ф. Н. С., в уверение на това, че на същата се предавало безплатно за вечно ползуване 0,66 декара земя, [населено място] от горския фонд в м.“Б. дол“, отд.128б, яз.“ Искър“-стената, община Д.П.- І РНС, парцел № *. В разрешителното изрично е посочено, че правото на вечно ползуване на тези земи се запазвало и от наследниците при положение, че те продължават да ги обработват, както и че раздадените земи можело да се използват само за земеделски цели и върху тях не могат да се строят жилищни сгради. Ф. Н. С. е починала на 03.11.2004 г. и е оставила за свои наследници по закон ищците по делото- И. С. В.-съпруг, С. И. С. и К. И. С.-синове. Констатирайки, че в исковата молба ищците се позовават именно на притежание на наследеното от Ф. С. право на ползване, предоставено й по ПМС № 21 от 1963 г., въззивният съд е приел, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес от предявяването му. Изложил е съображения, че с предявения отрицателен установителен иск за собственост се търси защита на едно несъществуващо право на ползване. Ищците нямат интерес от търсената в процесния случай съдебна защита, тъй като самите те се позовават в обстоятелствената част на исковата молба не на свое право на ползване, а на предоставено на тяхната наследодателка Ф. С. и запазено в тяхна полза право на ползване върху процесния недвижим имот, по силата на разрешително № Ф-1 от 18.06.1965 год., издадено от Началник на Окръжно управление на горите-София, с което е предаден бъзвъзмездно за вечно ползване на тяхната наследодателка. Съгласно разпоредбата на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, правото на ползване върху предоставената за ползване земеделска земя по 21 ПМС се прекратява, освен ако ищците са реализирали процедурата по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, в какъвто смисъл няма нито твърдения от страна на ищците, нито доказателства по делото. Неоснователен е довода на ищците, че правата им на ползватели върху процесния недвижим имот са се запазили, т.е., че в случая имат защитим от закона интерес. Съгласно § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, правото на ползване на трети лица върху земеделски земи, учредено с актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, се прекратява с влизане в сила на закона. По изключение, в разпоредбата на § 4а и на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ е предвидена възможността ползвателите да изкупят предоставената им земя при определени условия, размери и срокове. Само ако е упражнил правото си на изкупуване, ползвателят има противопоставимо на бившия собственик право върху конкретния имот, което може да брани в един исков процес, а неговата защита следва да се ограничи само в рамките на противопоставимите му права /така задължителното за приложение от съдилищата Тълкувателно решение № 9/07.11.2012г. по тълк.дело № 9/2012 г., ОСГК на ВКС/. Безспорно е обстоятелството, че в процесния случай ищците, респективно тяхната наследодателка не са упражнили правото си на изкупуване на процесния недвижим имот по реда на § 4а и на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, за който твърдят, че имат запазено право на ползване, по силата на посоченото по-горе разрешително от 18.06.1965 год. В случая не се установява, ищците/ респективно тяхната наследодателка/, като заварени ползватели на процесния недвижим имот, попадащ в земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, да са трансформирали правото на ползване в право на собственост върху него. Правата на заварените ползватели, които са получили имотите по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, се прекратяват с влизане в сила на закона- § 4, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ. Изключението е, че земята може да остане в ползвателите, ако осъществяват условията на § 4а и на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ. В случая ищците, като заварени ползватели на процесния недвижим имот, не се позовават на права по § 4а или на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, поради което за същите липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника по делото. От друга страна ищците/ респективно тяхната наследодателка/, които и към настоящия момент се легитимират само и единствено с право на ползване върху процесния недвижим имот, по отношение на които учреденото по 21 ПМС право е прекратено по силата на ЗСПЗЗ, не могат да търсят защита на твърдяното от тях право на ползване върху процесния недвижим имот, поради което за същите липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК И. С. В., С. И. С. и К. И. С. поставят следните въпроси: 1) счита ли се с разпоредбата на § 4,ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ за прекратено правото на ползване на земи от горския фонд от граждани, получили ги по силата на ПМС № 21 от 1963 г. или нормата касае само земеделските земи, но не и тези от горския фонд; 2) длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. По посочените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с поддържаната от ищците и настоящи касатори теза, че за имоти, попадащи в държавния горски фонд се прилага ЗВСГЗГФ, а § 5, ал.2 ПЗР ЗВСГЗГФ дерогира § 2 ПЗР от същия закон и запазва отстъпеното вечно ползване на земи и гори. С оглед посочената обосновка въпросът се явява неотносим към изхода на спора. От една страна по делото е установено единствено, че процесният имот попада в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, но не и дали към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, респ. ЗВСГЗГФ съставлява земеделска земя или земя от горския фонд. От друга страна поддържаната от касаторите теза не съответства на закона. Правото на ползване, предоставено на физически лица, по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерски съвет е прекратено за земеделските земи по силата на § 4, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ, а за горите и земите от горския фонд по силата на § 2, ал.1 ПЗР ЗВСГЗГФ. Нормата на § 5, ал.1 ПЗР ЗВСГЗГФ визира придобито вечно право на ползване по отмененото законодателство на Царство България, а нормата на § 5, ал.2 ПЗР ЗВСГЗГФ запазва предоставено вечно право на ползване след 1948 г. от държавата, но извън хипотезата на § 2, ал.1 ПЗР ЗВСГЗГФ, т.е. вечно право на ползване, което не е отстъпено въз основа на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерски съвет. Следователно правото на ползване, отстъпено на основание ПМС № 21 от 1963 г. на физически лица се явява прекратено независимо дали става въпрос за земеделски имот или имот от горския фонд. Доколкото вторият въпрос е обоснован с твърдението, че съдът не е обсъдил довода на ищците, че процесният имот е от горския фонд и правото им на ползване не е прекратено на основание § 5, ал.2 ПЗР ЗВСГЗГФ, то въззивното решение не противоречи на посочената от касаторите практика на ВКС, според която съдът дължи обсъждане на доводите на страните, които имат значение за решаване на делото, а в случая твърдението им за запазено право на ползване се основава на превратно тълкуване на закона. З. И. Р. не е представил доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което искането му за възстановяването им е неоснователно. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение