Определение № 1025 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Х. О. Ч., подадена чрез адв. К. Р. от АК – [населено място], срещу определение № 397 от 07.10.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 255/2025г., в частта, с която е оставена без уважение молба вх. № 6548/05.08.2025 г., подадена от Х. О. Ч. от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 9, ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], партер /чрез адвокат К. Р./ за изменение по реда на чл.248 ГПК на решение № 137/14.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 255/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, в частта, в която Х. О. Ч. е осъдена да заплати на М. М. Д. разноски в размер на 4 000,00 лв. /четири хиляди лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство, с искане да не се присъждат изобщо разноски за въззивното производство в полза на М. М. Д.. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Релевира се довод, че по делото липсват доказателства договореният адвокатски хонорар реално да е заплатен от страната в полза на процесуалния й представител, тъй като никъде в договора за правна помощ не е посочено, че същият има характер на разписка за предадената сума. Искането е за неговата отмяна и в полза на М. М. Д. да не се присъжда сумата 4000лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Постъпил е отговор по частната жалба, подаден от насрещната страна М. М. Д., със становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе съдът съобрази следното: С решение № 137/14.07.2025 г., постановено по гр.д. № 255/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, е потвърдено решение № 471/20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, в обжалваната му част, с която Х. О. Ч. е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото 21.05.2024 г. до окончателното й изплащане, както и 8 995,60 лв. направени по делото разноски. Със същото решение въззивният съд е отменил определение № 277/17.03.2025 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, и вместо това е изменил цитираното решение на Окръжен съд - Хасково в частта за разноските, като е осъдил М. М. Д. да заплати на адвокат К. П. Р. от Адвокатска колегия – Пловдив, 600 лв. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА за оказана безплатно правна помощ на Х. О. Ч. в производството по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково; оставил е без уважение искането на Х. О. Ч. за разсрочване изпълнението на решението по реда на чл. 241, ал. 1 от ГПК; осъдил е Х. О. Ч. да заплати на М. М. Д. 4 000 лв. разноски, направени във въззивното производство под форма на заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС на процесуалния му представител адвокат Н. М. и е осъдил М. М. Д. да заплати на Х. О. Ч. 15,40 лв. С молба вх. № 6548/05.08.2025г. Х. О. Ч. чрез процесуалния си представител адвокат К. Р. е сезирала въззивния съд с искане по реда на чл.248 ГПК да измени постановеното решение в частта за разноските, присъдени в полза на М. М. Д., като не се присъждат изобщо такива за въззивното производство в полза на М. М. Д., тъй като не са представени доказателства за реалното им заплащане. С определение № 397 от 07.10.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 255/2025г., в обжалваната му в настоящото производство част, молбата на Х. О. Ч. е оставена без уважение. За да постанови този резултат ПлАпС е посочил, че предвид отхвърляне на жалбата, респ. уважаване на иска в приетия от съда размер, ответницата дължи на ищеца направените от него разноски във въззивното производство по реда на чл. 78, ал. 1 от ГПК; че възражението на ответницата за липса на доказателства за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е неоснователно; че видно от договор за правна защита и съдействие от 23.05.2025 г. /л. 67 от настоящото дело/, М. Д. се е съгласил да заплати на адвокат Н. М. 7 200 лв. с ДДС за оказване на процесуално представителство по в.гр.д. № 255/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като сумата е била заплатена в брой и това е отбелязано в договора; че в тази част договорът има характер на разписка за извършеното плащане; че предвид релевираното в съдебно заседание на 25.06.2025г. от Ч. чрез процесуалния й представител адвокат К. Р. възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение съдът е счел същото за основателно и е редуцирал разноските до сумата от 4000лв.; че при определяне на този размер е съобразил решение на Съда на Европейския съюз по дело С-43 8/2022 и неговата задължителна сила за всички съдилища в Република България /чл. 633 от ГПК/, последвалите актове на Върховния касационен съд, противоречието на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с ново наименование Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/ на правото на Европейския съюз и поради това незадължителния й характер, цената на исковете, предмет на въззивното производство, уважените им размери, вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него в настоящата инстанция, в т.ч. неявяването му в единственото проведено съдебно заседание, продължителността на производството, без да се събират нови доказателства и без да са направени нови възражения, по които да има необходимост от становище, като при съобразяване с всички горепосочени фактори възнаграждението е определено правилно и няма основания за неговото коригиране. При така изложените мотиви и с оглед данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че определение № 397 от 07.10.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 255/2025г., в обжалваната му част, която е предмет на настоящото производство е правилно и следва да бъде потвърдено. Както правлино е посочил въззивният съд с оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски във въззивното производство по реда на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Искане за присъждането им е релевирано своевременно, а извършването им е надлежно удостоверено по делото в размер 7200 лв. с ДДС. Видно от договор за правна защита и съдействие от 23.05.2025 г. /приложен на л. 67 от въззивното дело/, М. Д. се е съгласил да заплати на адвокат Н. М. 7 200 лв. с ДДС за оказване на процесуално представителство по в.гр.д. № 255/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като сумата е била заплатена в брой и това е отбелязано в договора. Както изрично е разяснено в ТР№ 6/12 от 06.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Предвид изложеното доводите на жалбоподателя за липса на доказателства за реално заплащане на договорения адвокатски хонорар са неоснователни, а определението в обжалваната му част – правилно. Доколкото настоящото производство няма самостоятелен характер, за същото на страните разноски не се дължат, поради което и съдът не присъжда такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,