Определение № 9070 от 01.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9385/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. Д. Р. срещу определение № 3348/18.07.2025 г., постановено по адм.д.473/2024 г. по описа на Административен съд – Пазарджик (АС-Пазарджик). Частната жалбоподателка твърди, че мотивите на обжалваното определение са незаконосъобразни, защото дадените от нея правомощия за адв. Бозаджиев са били ограничени само до изготвяне и депозиране на жалба до Върховния административен съд, но не и за внасяне на дължимата държавна такса, поради което той не е имал право да осъществява други процесуални действия след това, а тя самата не е била уведомена, респективно не е бил изтекъл срока за внасяне на таксата. По тези съображения иска да бъде отменено обжалваното определение и да се върне делото с указания за продължаване на процедурата по касационната й жалба. Не претендира разноски. Ответникът министърът на вътрешните работи оспорва частната жалба по съображения в писмено възражение. Не претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е редовна и допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение № 3348/18.07.2025 г., постановено по адм.д.473/2024 г. по описа на АС-Пазарджик е оставена без разглеждане молбата на А. Р. за възстановяване на пропуснат срок за внасяне на държавна такса, дължима за разглеждане на подадена от нея в срок касационна жалба. Административният съд е приел, че се иска възстановяване на срок за изпълнение на дадени указания, а не възстановяване на срок за обжалване (чл. 161 от АПК), а предвид разпоредбата на чл.64, ал.3, изр. второ от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) не се допуска възстановяване, ако е било възможно продължаване на срока за извършване на пропуснатото действие. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 64, ал. 2 ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК, предоставя право на страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, да поиска неговото възстановяване, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Но на основание чл. 64, ал. 3, предложение второ ГПК не се допуска възстановяване, ако е било възможно продължаване на срока за извършването на пропуснатото действие. Чл. 63, ал. 1 ГПК регламентира, че законните и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини. В случая такава молба не е подадена, преди изтичане на срока, определен от съда с разпореждането от 11.03.2025 г., а е поискано възстановяването на срока, едва след връщането на касационната жалба с определение от 23.04.2025 г. Доводите в частната жалба за липса на представителна власт по отношение на адв. Бозаджиев за получаване на съобщения с указания за отстраняване на нередовности на касационната жалба и липсата на правомощия да внася държавна такса, както и липсата на редовно уведомяване на А. Р. лично или чрез надлежно упълномощен да получава съобщението за разпореждането от 11.03.2025 г., не са обстоятелства, които имат значение за възстановяване на пропуснат срок доколкото аргументират позиция, че срокът не е започнал да тече. Тези твърдения са релевантни и подлежат на доказване/ обсъждане в евентуален спор относно законосъобразността на определението за връщане на касационната жалба поради неизпълнение на указанията в срок, но не попадат в хипотезата на особени и непредвидени обстоятелства, пораждащи право да бъде възстановен пропуснат. Като е достигнал до същия краен правен извод АС-Пазарджик е постановил законосъобразно определение, което трябва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред настоящата инстанция ответната страна не е направила разноски и не претендира такива, поради което разноски не следва да бъдат определяни.