Определение № 371 от 23.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 2086/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. И. В. и Н. А. В. срещу определение № 788 от 13.03.2013 г. по в.ч. гр. дело №3779/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е постановен отказ да се измени определение №339/31.01.2013 на ПОС по в.ч.гр.д. №3779/2012 на същия състав в частта за разноските, съгласно чл.248 ГПК. Частните жалбоподатели навеждат оплакване за неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната жалба О. АД-София изпраща писмен отговор със становище за неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал.2, изр.1 ГПК във връзка с чл.248 ал.3 ГПК. Разгледана по същество, тя е основателна. За да постанови обжалваното определение, с което е постановен отказ да се измени определението, с което е оставена без разглеждане частната жалба на същите жалбоподатели срещу разпореждане за незабавно изпълнение инкорпорирано в заповед по чл.417 ГПК издадена на 12.04.2012 г. в полза на О. АД срещу жалбоподателите за сумите от 1 700 000 ла –главница, 34 000 лева-разноски и 17 450 лева-юрисконсултско възнаграждение, съдът е приел, че липсват основанията за това уредени в чл.78 ал.1 ГПК, тъй като частната жалба не е уважена, а е оставена без разглеждане като недопустима, поради липса на правен интерес от подаването й. В настоящия случай като липса на правен интерес от частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение се явява обстоятелството, че след подаването на частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение в заповедта по чл.417 ГПК е била обезсилена самата заповед на основание чл.415 ал.2 ГПК, поради непредявяване в срок от страна на О. като кредитор нпо заповедта на иск за установяване на своето вземане по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ал.1 ГПК. Последното обстоятелство е преценено от съда като основание за оставяне без разглеждане на частната жалба и прекратяване на производството по чл.419 ГПК, което пък от своя страна го е мотивирало да откаже присъждане на разноските в полза на частните жалбоподатели. С оглед изложените обстоятелства, съдът обаче не е отчел, че производството по обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение е било предизвикано изцяло от банката-кредитор по заповедта, която от една страна е поискала нейното издаване и е принудила длъжниците да се защитават срещу самото разпореждане за незабавно изпълнение по реда на чл.419 ГПК под страх да изпуснат срока за това, а от друга не е предявила в указания й от съда законов срок иска за установяване на вземането си, което е станало причина за обезсилване на самата заповед три месеца след предявяване на частната жалба от страна на длъжниците срещу разпореждането за незабавно изпълнение в нея. Следователно до обезсилването на заповедта по чл.417 ГПК като основание за отпадането на правния интерес от защитата срещу нея по реда на чл.419 ГПК се стига единствено и само по вина на самия кредитор О., с оглед на което и негова следва да е отговорността за разноските, независимо от това, че производството по чл.419 ГПК по частната жалба на длъжниците се прекратява. В тази насока винаги е била и съдебната практика и процесуалноправната доктрина. Следователно обжалваното определение следва да се отмени като незаконосъобразно и вместо него да се постанови друго, с което молбата по чл.248 ГПК да се уважи до размера на доказаните разноски на частните жалбоподатели в производството по чл.419 ГПК: по 15 лева държавна такса и по 2,50 лева за банков превод. Липсва основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38 ал.2 от ЗАдв., тъй като не се установяват предпоставките за това визирани в ал.1 на същия член. Следва да се присъдят в полза на жалбоподателите и разноските пред ВКС в общ размер на 315 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение