Определение № 357 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1413/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК, образувано по молба на касатора „Н. К.“ ЕООД, [населено място], общ. М., с искане за изменение на постановеното по настоящото дело определение № 2843 от 31.10.2024 г. в частта за разноските, с която дружеството е осъдено да заплати на ответниците по касация Т. Д. М. и на И. Г. М. общо сумата 10 870 лв., както и на Т. Д. М. сумата 7 000 лв., сторени разноски за производството пред ВКС. Молителят счита, че насрещните страни в касационното производство имат еднопосочен интерес, били са представлявани от един и същ процесуален представител, който е депозирал един общ отговор на касационната жалба от името и на двамата, независимо от представените два отделни договора за правна помощ и съдействие, а защитата и на двамата е идентична, което прави необосновано присъждането на адвокатско възнаграждение поотделно за всеки от тях. Поддържа, че извършените от процесуалния им представител действия се ограничават единствено до изготвянето на отговора на касационната жалба, предвид недопускането до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение и липсата на проведени открити съдебни заседания. Позовава се и на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, поддържайки тезата, че в конкретния случай същото следва да бъде съобразено при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. По тези съображения моли за изменение в частта му за разноските на постановеното в производството по чл. 288 ГПК определение и намаляване на възложените в негова тежест такива до непосочен изрично по-нисък от присъдения с определението размер. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден съвместен писмен отговор от Т. Д. М. и И. Г. М., чрез процесуален представител, с изразено становище за неоснователност на молбата и искане за оставянето ѝ без уважение. Считат, че присъдените размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани, съобразно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв., съответни на фактическата и правна сложност на делото и осъществената защита, поради което не следва да бъдат намалявани. Навеждат доводи, че само по себе си обстоятелството, че като ответници по касация са били представлявани от един и същ процесуален представител, не обуславя намаляване на присъдения размер на адвокатско възнаграждение, доколкото приложение следва да намери разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), съгласно която, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Излагат и допълнителни аргументи, че размерите на уговорените и присъдени адвокатски възнаграждения за касационната инстанция, изчислени съобразно защитения материален интерес по всеки от предявените искове и съответно приложимите разпоредби на НМРАВ, са дори под установените минимуми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Молбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С определение № 2843 от 31.10.2024 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на „Н. К.“ ЕООД срещу решение № 456 от 19.12.2023 г. по в. т. д. № 563/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решението по т. д. № 296/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Т. М. и И. М. главен иск с правно основание чл. 145 ТЗ – за осъждането им да заплатят в качеството на наследници на починалия управител на „Н. К.“ ЕООД Г. И. М. по 77 740 лв., представляващи обезщетение за нанесени от последния вреди на дружеството за периода април 2020 г. – януари 2022 г., и е уважен предявеният от Т. М. срещу дружеството насрещен иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ за сумата от 80 258.25 лв. В производството по чл. 288 ГПК ответниците по касация са били представлявани от адв. Н. А. Г. – Б., която е подала в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба на „Н. К.“ ЕООД. Към отговора са били приложени два отделни договора за правна защита и съдействие (№ 427/09.05.2024 г. и № 428/09.05.2024 г.), първият от тях сключен с Т. Д. М. и И. Г. М., а вторият – само с Т. Д. М., с предмет съответно оказване на правна защита и съдействие пред ВКС по отношение на главния иск и оказване на правна помощ и съдействие по отношение на предявения насрещен иск и договорени адвокатски възнаграждение от 10 870 лв. и 7 000 лв., за които в договорите изрично е отбелязано, че са в платени изцяло и в брой при сключването им. При тези данни и съобразно удостовереното в цитираните договори за правна защита и съдействие на всеки от ответниците по касация с определението по чл.288 ГПК с оглед изхода на това производство, са присъдени разноски за един адвокат и касаторът е осъден да заплати поисканите и доказани разноски за изготвяне на отговор на касационната жалба – сумата 10 870 лв. общо на Т. Д. М. и на И. Г. М., и сумата 7 000 лв. на Т. Д. М.. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 1 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с отхвърлената част от иска. Разпоредбата визира присъждането на разноски – възнаграждение за един адвокат, ако страната е имала такъв, и касае осъществената защита в рамките на едно производство, пред съответната съдебна инстанция, като разноските, представляващи платено адвокатско възнаграждение, следва да се присъдят от съда при доказване на извършеното плащане – т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Да се приеме, че на ответниците по касация следва да се присъди едно общо възнаграждение, и то само за оказана защита по единия иск срещу единия ответник, при положение че същите са представлявани от един и същ адвокат, чрез когото са подали съвместен отговор на касационната жалба на дружеството, означава да се постанови несъвместим с процесуалния закон резултат. Обстоятелството, че страните са имали едно и също процесуално качество и са се защитавали срещу един и същ иск (относно предявения главен иск), не може да обоснове различен извод. В тази връзка следва да се посочи, че в касационната жалба на „Н. К.“ ЕООД изрично се е сочило, че неин предмет е въззивното решение и в частта му по предявения от Т. М. насрещен иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, което е обусловило необходимостта и в касационната инстанция ищцата по насрещния иск да организира защитата си по този иск, като ангажира адвокат и му заплати уговорено адвокатско възнаграждение, респ. касаторът с оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК следва да понесе отговорността за направата и на тези разноски, доколкото сам е предизвикал необходимостта от направата им. Относно конкретния справедлив и обоснован размер на разноските на насрещните страни за платени адвокатски възнаграждения, принципно правилно е твърдението на молителя, че в настоящия случай значение има приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с цитираното решение, въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение – в размер не по-нисък от минималния, определен в НМРАВ, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако в резултат на нея се констатира несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, следва да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. За да се определи дали платеният размер на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, изгубила делото, е справедлив и обоснован съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв., в случая от значение са и основанията, посочени в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК; обстоятелството, че при представителство пред ВКС от значение е изискването на закона – чл. 24, ал. 2 ЗАдв., то да се осъществява от адвокат с поне 5-годишен стаж, както и образованието и регистрация, които следва да притежава, както и отговорността, която е поел. Освен това следва да се вземе предвид и видът на производството – такова по чл. 288 ГПК, като се отчете неговата специфика. Настоящият съдебен състав, при отчитане на посочените критерии и обстоятелства и като взе предвид единствено като ориентировъчни предвидените в НМРАВ възнаграждения за искове с такава цена, намира, че заплатените от ответниците по касация адвокатски възнаграждения в присъдените с определението по чл. 288 ГПК размери са справедливи и обосновани по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв и не следва да бъдат намалявани. С оглед неоснователността на направеното възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, молбата по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о.