Определение № 586 от 25.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1064/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. на в. р. срещу решение от 18557 от 26.11.2014г по гр.дело № 14008/2014г. на Софийски градски съд, с което в трудовия спор за законосъобразност на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, като допустимо и правилно е потвъредно решение от 17.07.2014г на Софийски районен съд за отмяна на същото Въззивният съд на свой ред е приел ,че надлежна в материално отношение страна и работодател по смисъла на §1 от ДР на КТ в случая се явява министерството, а не Дирекция „АФКОС”, която по приложимия ЗМВР(отм) не е притежавала организационна и икономическа обособеност, макар че нейният директор е сключил трудовия договор, съответно е наложил и оспорваното наказание, осъществявайки едно представителство по силата на специалната норма на чл.37г, ал.3 т.4 ЗМВР(отм) Касаторът счита, че легитимирана страна в трудовия спор е въпросната дирекция - основна структура на МВР без юридическа персонификация и в приложеното към жалбата изложение, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Изтъква се противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд по въпроса за легитимираната в трудовия спор страна на работодателя. Доводът е подкрепен с решения от практиката на Върховен касационен съд, реш. № 263 от 2012г по гр.д №527/2011 ІV г.о на ВКС, ,реш.№199 от 2013 по гр.д №81/2013г на ВКС, ІІІ г.о и реш. №8 от2013г по гр.д №663/2012г, ІІІ г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК ,които решения според касатора противоречат на възприетото от Софийски градски съд по изведения въпрос относно легитимацията на МВР, горестояща организация спрямо дирекцията, в която ищцата е наета и не министъра на вътрешните работи, а директора на ДАФКОС има дисциплинарната власт ,поради това е и работодател. Изтъква се и противоречие с ТР №1/2012 по т.д №1/2010 ОСГК В отговор ответницата по жалбата В. Я. Г. оспорва относимостта на приложената съдебна практика .Ищцата е със статут на служител в МВР, а не такъв на служител в отделна негова дирекция, това легитимира ответника. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК тезата на касатора е аргументирана с представителна съдебна касационна практика на Върховния касационен съд, която практика е установена с ТР №1/2012 по т.д №1/2010 ОСГК ,а след приемането му - вече и последователна по въпроса кой се явява работодател, съответно пасивно легитимиран по иска в трудовия спор в случаите, при които трудовият договор се сключва при условията на чл.61 ал.2 КТ в държавни и общински институции. Тук обаче случаят е друг. По изрична разпоредба на закона, директорът на една основна структура при работодателя (предвидена в чл.9 т.10 ЗМВР,отм.) е оправомощен (чл.37г, ал.3 т.4 ЗМВР,отм.) да сключва трудовите договори и упражнява дисциплинарната власт спрямо служителите в МВР, наети по трудови договори в тази структура, като същата не отговаря на легално дефинираните в §1 от ДР на КТ признаци, за да бъде работодател и страна по трудовото правоотношение. Признаците в §1 от ДР на КТ са изяснени в установената практика на ВКС, а също и проявленията на законното представителство в страната на работодателя при възникване или прекратяване на трудовото правоотношение. Това представителство не е от естество да промени легитимацията по трудовия спор нито в хипотезата на чл. 61 ал.2 КТ, нито в други случаи, между които и настоящия.Това именно е правното разрешение ,с което въззивният съд се е съобразил в съответствие с установената практика. ВКС е подчертавал ( реш. №675/2009г по гр.д №3309/2008 ІІІ г.о) ,че не авторството на самото волеизявление при възникване на трудовото правоотношение сочи коя е надлежната страна в трудовия спор по смисъла на чл. 357 от КТ, а закона, като дефинира нормативно за работодател предприятието, структурата, в която е създадено трудовото правоотношение за съответната длъжност и изискването тя да отговаря на единния критерий на §1 т.1 от ДР на Кодекса на труда, относим при определянето на страните в трудовия спор за всички случаи. Изтъкваната от касатора съдебна практика по прилагането на чл.61 ал.2 КТ се интерпретира от касатора неправилно. Основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество не е налице. В отговора ответницата по жалба иска разноски, позовава се на договор за правна защита и приложен списък. Следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.