Определение № 3604 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, изр.1, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК. Образувано по частна жалба на С. Я. Л., чрез пълномощника адв. Е. П. Я., против определение № 49 от 26.01.2026г. по в.гр.дело № 267/2025г. на Варненския апелативен съд, ГО, ІІ състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 206 от 20.11.2025г. в частта за разноските, чрез присъждане в полза на страната на сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 13 925 лева. В частната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост и се иска отмяна на определението. Жалбоподателят счита, че апелативният съд е нарушил разпоредбите от ЗАдв, според които адвокатското възнаграждение следва да е справедливо, обосновано и да съответства на достойнството на адвокатската професия. Сочи, че съдът не е съобразил, че решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/22 не е актуално, доколкото е налице нова действаща Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа. Насрещната страна-Т. Б. З.-Л., чрез процесуалния си представител, оспорва частната жалба като неоснователна. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд намира същата за неоснователна по следните съображения: С решение № 206/20.11.2025г. по в.гр.д. № 267/2025г. Варненският апелативен съд е потвърдил обжалваното пред него от ответницата по спора Т. З.-Л. първоинстанционно решение № 58 от 17.03.2025г. по гр. д. № 437/2023г. ОС-Добрич, с което Т. З.-Л. е осъдена, на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД да плати на С. Л. сумата 118 650 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-07.04.2023г. до окончателното плащане. Предвид изхода на спора съдът е приел, че въззиваемата страна – ищецът по делото, има право на разноски. Съобразил е, представения във въззивното производство договор за правна защита и съдействие от 02.05.2025г. според който уговореното между С. Л. и адв. Е. Я. възнаграждение е в размер 13 925 лева и е платено в брой. Намерил е за основателно обаче направеното от процесуалния представител на въззивницата възражение за прекомерност за претендираните от въззиваемия разноски и е присъдил в полза на Л. разноски за адвокатско възнаграждение в размер 10 000 лева. С процесуално допустима молба С. Л., чрез процесуалния си представител, е поискал изменение на решението в частта за разноските, като в негова полза да бъде присъдено платеното в пълен размер адвокатско възнаграждение. С атакуваното пред ВКС определение, въззивният съд е оставил молбата без уважение. Съдът е взел предвид решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/22, както и практиката на ВКС след постановяването му, че регламентираните от Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не представляват обвързващи съда правила, но могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения. Отчел е минималния размер на адвокатското възнаграждение, установен с алгоритъма на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа и обжалваемия интерес 118 650 евро (232 059,23 лева). Приел е, че разгледаният спор се отличава с невисока степен на правна и фактическа сложност, че във въззивоното производство не е било поискано събиране на нови доказателства, а адвокатът на въззиваемия е изготвил и депозирал отговор въззивна жалба, в който е изразил становище по отношение на оплакванията, наведени с въззивната жалба и по съществото на спора, както и се е явил в едно открито съдебно заседание пред въззивния съд. Предвид това съдът е приел, че процесуалният представител не е положил извънредни процесуални усилия, които да обусловят извод за дължимост на възнаграждение в размер, надхвърлящ сумата 10 000 лева, като тази сума в достатъчна степен възмездява положения от процесуалния представител труд. Определението на Варненския апелативен съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Законосъобразни са съображенията на съда, основани на задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС - чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело C- 438/22 и формираната въз основа на него практика на ВКС, която е непротиворечива относно приложимостта на задължителните указания на решението на СЕС при определяне на адвокатското възнаграждение при възражение по чл. 78, ал.5 ГПК и относно това, че националният съд е длъжен да откаже да приложи Наредба №1/2004г. и размерът на адвокатското възнаграждение не може да бъде определен съобразно разпоредбите й. Дори посочените в Наредба №1/2004г. размери съдът да използва за ориентир при определяне на възнагражденията, той е длъжен да съобрази вида на претенцията/спора, етапът на производството, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активност при извършване на процесуални действия и участие в открити съдебни заседания, и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото. Преценката на всички тези обстоятелства не трябва да е изолирана от изискването адвокатското възнаграждение да се присъди за положения труд и в размер, който е обоснован и справедлив. Това са примерно изброени критерии, очертани от практиката на ВКС при определяне на съответно на действително положените процесуални усилия по делото и справедливо по размер адвокатско възнаграждение (определения по ч. т. д. 117/2026г. и по ч. т. д. № 222/2025г. на І ТО, по гр. д. № 1706/2023г. на ІІІ ГО и др. ). Съгласно мотивите към ТР № 6/06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.5 ГПК е налице, когато съдът установи несъответствие между договореното адвокатско възнаграждение и положените усилия от процесуалния представител на страната, предвид фактическата и правна сложност на делото. В случая съставът на ВКС след като съобрази естеството на правния спор, неговата фактическа и правна сложност, засегнатия интерес и извършените от процесуалния представител на въззиваемия действия по осъществяване на защитата (изготвяне на мотивиран отговор на въззивна жалба и явяване в едно открито съдебно заседание пред въззивния съд) установи несъответствие между размера на претендираното възнаграждение 13 925 лева, и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. С оглед разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 вр. ал.1 ЗАдв, както и при зачитане на решението на СЕС по дело С-438/2022г. ВКС намира, че определеният размер от апелативния съд на адвокатското възнаграждение за въззивното производство в размер 10 000 лева (5112, 92 евро) отговаря на критериите за разумност и пропорционалност и се явява справедливо и обосновано, с оглед изброените критерии и най-вече предвид процесуалните действия, извършени от адвоката, които не са налагали допълнителна подготовка и спешност при извършването. Предвид това частната жалба следва да се остави без уважение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение