Определение № 60115 от 08.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3395/2021 г.
ВКСII гражданско отделение08.10.2021 г.докладчик Здравка Първанова
Диспозитив
ОТМЕНЯ определение № 107/29.04.2021 г. по гр. д. № 353/2020 г. на Апелативен съд – Варна и вместо него постановява: ОСЪЖДА Й. П. Ж. – З., [населено място], да заплати на адвокат К. М. – особен представител на З. А. З., сумата от 2975,57 лева, представляваща дължимо възнаграждение за производството пред въззивната инстанция на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, вр. с чл. 77 ГПК. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат К. М. – особен представител на З. А. З. срещу определение № 107/29.04.2021 г. по гр. д. № 353/2020 г. на Апелативен съд - Варна. С последното е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба с вх. № 299/19.03.2021 г., съдържаща искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение № 122/30.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 353/2020 г. на Апелативен съд - Варна, в частта за разноските. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на определението. Ответницата по жалбата - Й. П. Ж. – Ж. е подала писмен отговор, в който твърди, че същата е неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК и е процесуално допустима. С решение № 122/30.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 353/2020г. на Апелативен съд – Варна, е прието, че дължимото в полза на особения представител на ответника възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК, изчислено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 2975,57 лева, които следва да бъдат заплатени от въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че задълженото лице по отношение авансовото внасяне на адвокатското възнаграждение при условията на чл. 29, ал. 3 ГПК по принцип е ищецът, но тъй като тези разноски не са били внесени предварително, с оглед изхода на спора те трябва да се понесат от въззивника, като се присъдят в полза на бюджета на съда, а след внасянето им – да се изплатят на особения представител. Предвид горното въззивният съд е намерил подадената молба по чл. 248 ГПК за неоснователна. Така постановеното определение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК съдът назначава особен представител на ответника на разноски на ищеца. Съдът е длъжен служебно, и без направено искане от особения представител, да определи възнаграждението му за съответната инстанция и да определи срок на ищеца за внасянето му. С т. 6 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице. Приетото от въззивния съд становище, според което възнаграждението за въззивната инстанция на особения представител следва да бъде заплатено от ответника, а не от ищеца, не съответства на цитираната съдебна практика. В случая съдът не е разграничил обусловената от изхода на делото отговорност за разноски по чл. 78 ГПК от задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, което е изрично регламентирано като задължение на ищеца. Особеният представител има право на авансово възнаграждение от ищеца за всяка инстанция, без същото да е обусловено от изхода на спора. В случай че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител. Доколкото при образуването на въззивното производство не е указано на ищеца да внесе дължимото на особения представител възнаграждение, този пропуск на съда следва да бъде отстранен, като ищецът бъде осъден директно да заплати на особения представител възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК. В този смисъл е и съществуващата съдебна практика на ВКС /определение № 13/28.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3148/2020 г. на ВКС, І г. о.; определение № 348/10.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2715/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 179/27.04.2020 г. по ч. т. д. № 463/2020 г. на ВКС, ІІ т. о./. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е неправилно и същото следва да бъде отменено, като ищецът следва да бъде осъден да заплати на особения представител на ответника възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в размер на 2975,57 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.