Определение № 492 от 25.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2804/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба с вх. № 2100/30.03.2015 г. на адвокат Д. П. П., пълномощник на В. К. К. против определение № 199 от 21.03.2015 г. по гр. дело № 607/2014 г. на Апелативен съд – В.. Ответникът – [фирма], [населено място] оспорва частната жалба. Третото лице – помагач - Д. И. С. не е взел становище. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е и основателна. С определението в частта му, предмет на обжалване пред настоящата инстанция е оставена без уважение молбата на адвокат Д. П., като процесуален представител на В. К. К. за изменение на решение № 16 от 13.02.2015 г. по гр. дело № 607/2014 г. на Апелативен съд – В. в частта на присъдените разноски. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта за разноските, касаещи адвокат П., тъй като присъденият им размер отговаря на фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция и е взет предвид и присъдения от първата инстанция размер. В мотивите на обжалваното определение е прието още, че производството пред въззивната инстанция е протекло в едно съдебно заседание с изяснена фактическа обстановка. Съдът е изложил мотив за това, че разноските претендирани от адвокат П. са редуцирани в резултат на направеното в срок от насрещната страна възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Определението е неправилно в обжалваната част. С въззивното решение от 13.02.2015 г. по гр. дело № 607/2014 г. състав на Апелативен съд – В. е потвърдил решение № 815 от 30.05.2014 г., поправено с решение № 1299 от 24.09.2014 г. по гр. дело № 1484/2011 г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на искове, предявени от [фирма], [населено място] против В. К. К. по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, както и за заплащане на мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, отменил е определение № 1669 от 06.06.2014 г. по първоинстанционното дело в частта, с която са присъдени разноски в полза на Д. И. С. за разликата между 2000 лв. и 3000 лв., потвърдил е определението в останалата част и е присъдил разноски в полза на ответника в размер на сумата 5000 лв. От приложеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 262940/14.01.2015 г. се установява, че адвокат Д. П. е пълномощник на ответника В. К. по въззивното дело, като договорът за правна защита и съдействие е сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата /ЗА/ във връзка, с което апелативният съд в съдебно заседание от 14.01.2015 г. е направил констатация чрез извършена справка по личните карти на ответника и пълномощницата му, че живеят на един и същи адрес, което установява качеството на ответника на неин близък по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Размерът на минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2, т. 4 е 29 201.17 лв. предвид цената на иска – 955 705.61 лв., но тъй като са претендирани разноски в по – малък размер – 21 900.88 лв., съгласно представения списък на разноските за въззивното производство по чл. 80 ГПК, разноските поискани своевременно от молителката следва да се присъдят по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно направеното искане, т.е. в размер на сумата 21 900.88 лв. Възражението на другата страна – въззивник в производството по чл. 78, ал. 5 ГПК неправилно е било уважено от апелативния съд, тъй като то подлежи на обсъждане относно наличието на предпоставки по посочената разпоредба, само когато дължимото възнаграждение е с по – висок размер от минималния размер на адвокатското възнаграждение по цитираната наредба /в този смисъл са разясненията в т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС/. Случаят не е такъв, тъй като възнаграждението се претендира в минимален размер съгласно цитираната наредба. Възражението на ответника по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК относно липсата на изискуем стаж по чл. 24, ал. 2 ЗА е неотносимо към въззивното производство, в което са направени разноските и във връзка, с което е искането за присъждането им. Като е приел противното въззивният съд е допуснал нарушение на закона, поради което определението следва да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което да се измени въззивното решение, като се присъди освен вече присъдената от въззивния съд сума 5000 лв. още и сумата 16 900.88 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение