Определение № 53 от 08.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3768/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 8792/12.11.2020 г. по регистъра на ВКС /Върховен касационен съд/, подадена от Г. С. М., представлявана от С. С. М. срещу определение № 401 от 13.10.2020 г. по ч. гр. дело № 2708/2020 г. на ВКС, III г. о. /гражданско отделение/, с което е оставена без разглеждане подадената от Г. С. М. молба с вх. № 5793/22.07.2020 г. с искане за образуване на производства по реда на чл. 122 – чл. 123 ГПК и на чл. 255 от ГПК, като е прекратено производството по ч. гр. дело № 2708/2020 г. на ВКС, III г.о. Жалбоподателката иска отмяна на определението, което счита за порочно и тенденциозно, несъобразено с правото на Европейския съюз /ЕС/ и задължителната практика на Съда на ЕС, като вместо него бъде постановено определение, с което да се определи Районен съд – Видин като компетентен да разгледа исковата й молба по реда на чл. 71 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./. ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Съставът на ВКС, постановил обжалваното определение, е констатирал, че Г. С. М. е предявила пред Районен съд – Видин искове по чл. 71 от ЗЗДискр., по които е било образувано гр. дело № 978/2018 г. Съставът е констатирал още, че с определение от 13.03.2019 г., потвърдено с определение № 153 по гр. дело № 201/2019 г. от Видински окръжен съд, районният съд е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на СРС /Софийски районен съд/, като е образувано гр. дело № 3477/2020 г. Касационният съд е изложил също така, че СРС е приел, че е компетентен да разгледа исковото производство и с разпореждане от 13.06.2020 г. е дал подробни указания на ищцата за отстраняване на констатираните в исковата молба нередовности. При така установените факти, съставът на ВКС, III г. о. е мотивирал изводи за процесуална недопустимост на молбата, обосновани със съображение за възникване на препирня за подсъдност в хипотезата, при която, както първоначално сезираният с даден иск съд, така и този, на който делото е препратено, приемат, че не са компетентни да се произнесат по повдигнатия правен спор. Посочено е, че в тези случаи, спорът за подсъдност се разрешава по реда на чл. 122 ГПК, а според чл. 123 ГПК, когато по правилата на тази глава не може да бъде определен компетентен съд, по искане на страната, ВКС в закрито заседание определя съда, пред който трябва да се предяви искът. Мотивирано е разбирането, че нормите в ГПК относно правилата за подсъдността са императивни и не могат да бъдат дерогирани по желание на страните, а предвидената в чл. 123 от ГПК възможност, ВКС да определи компетентния да разгледа делото съдебен орган се прилага само в случай на невъзможност последният да се определи по предвидените в закона правила, каквато невъзможност е приел, че в случая не е налице. Относно молбата за бавност по чл. 255 от ГПК, съставът на ВКС е посочил, че не е компетентен да се произнесе, тъй като не е горестоящ спрямо районните съдилища съд по смисъла на чл. 255, ал. 2 от ГПК. При така установените факти и формираните въз основа на тях мотиви, изложените в частната жалба доводи не обуславят извод за незаконосъобразност на обжалвания акт. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено поради следните съображения: Предмет на настоящето производство е правилността на определението на друг състав на ВКС, с което е счетена за процесуално недопустима молба на частната жалбоподателка по чл. 122 и чл. 123 ГПК. Първата норма регламентира спор за подсъдност между съдилищата. Процесуално допустим е само отрицателен спор за подсъдност, т.е. спор, при който не само първоначално сезираният с конкретен иск съд, но и този, на когото делото е препратено по реда на чл. 118, ал. 2 ГПК приемат, че делото не им е подсъдно. Положителен спор за подсъдност, т.е. хипотеза, при която в един и същи съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане е изключен от разпоредбата на чл. 126 ГПК. В конкретния случай спор за подсъдност между съдилищата – чл. 122 ГПК не е възникнал, тъй като с определение от 13.03.2019 г. по гр. дело № 978/2018 г., ВРС е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на СРС, който го е приел за разглеждане, като е образувал гр. дело № 3477/2020 г. Затова искането на частната жалбоподателка, да се определи компетентен съд няма предмет – не е възникнал спор за подсъдност между съдилища. Искането да се произнесе ВКС предполага спор за подсъдност между съдилища в конкретна хипотеза, при която едното от съдилищата е апелативен съд. В случая между съдилищата изобщо не е възникнал спор по чл. 122 ГПК. Не е налице и другата възможност за произнасяне на ВКС, регламентираната в чл. 123 ГПК, тъй като по правилата на глава дванадесета ГПК е определен компетентния съд. При тези обстоятелства следва да бъде споделен извода на предходния състав за процесуална недопустимост на молбата по чл. 255 ГПК, произтичаща от обстоятелството, че ВКС не е горестоящия съд на районите съдилища по смисъла на чл. 255, ал. 2 ГПК. Във връзка с доводите на частната жалбоподателка е необходимо да се посочи и следното. Всички изложени в жалбата оплаквания са свързани с неправилното определяне на местната подсъдност от първоначално сезирания с производството съд. Когато местната и родовата подсъдност на делото вече са определени по установените правила, е налице процесуална пречка за постановяване на определение по чл. 123 от ГПК, в който смисъл е и трайно установената практика на ВКС, определения с номера - № 453/06.12.2016 г. по ч. гр. д. № 4124/2016 г., III г. о., № 349/07.07.2016 г. по ч. т. д. № 1433/2016 г., II т. о., № 147/21.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2767/2016 г., II г. о., № 95/12.02.2013 г. по ч. гр. д. № 25/2013 г., IV г. о. В случая този въпрос /оплакванията, засягащи неправилното определяне на местната подсъдност от първоначално сезирания с производството съд/, е бил предмет на процесуалноправен спор, по който се е произнесъл Видински окръжен съд – определение № 153/12.07.2019 г. по ч. гр. дело № 201/2019 г., влязло в сила поради недопускане на касационно обжалване, постановено с определение № 10/09.01.2020 г. по ч. гр. дело № 4822/2019 г. на ВКС, IV г.о. Именно в това производство е била извършена преценка на материалната законосъобразност на определението по подсъдността. Правото на ЕС налага на държавите членки задължение да уредят правни способи за контрол пред националните съдилища върху спазването на общностното право. Организацията на съдебните системи, както и на процеса пред гражданските и другите видове съдилища обаче, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. В случая това задължение е изпълнено, като е определена компетентната юрисдикция и са регламентирани процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата във връзка с подсъдността по искове за защита от дискриминация, които правните субекти извличат от правото на ЕС. В съответствие с така предвидения в закона регламент е разрешен спорът по чл. 121 ГПК, като доводите в настоящата частна жалба, относими към същия спор са неотносими към настоящия спор. В заключение следва да се приеме, че не са допуснати нарушения на закона, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение