Решение № 842 от 15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2010 г.

Решение № 842 от 15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на М. Г. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 17.ХI.2009 г. по в. гр. д. № 932/2009 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 943 от 13.IХ.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по процесуалноправния въпрос "допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл. 214, ал. 1 изр. 3 от ГПК изменение на размера на иска във въззивната инстанция". Ответникът по касационната жалба едноличен търговец М. Х. Б., действащ под фирма "Б. - М. Б." П., не е заявил становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение П. по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Пловдивския ОС от 10.VII.2009 г. по гр. д. № 3460/2008 г., с което [фирма] е осъден да заплати на М. Б. общо 30745 лв., в т. ч. по пункт 2 от исковата молба - 1300 лв., по пункт 6 от исковата молба - 1638 лв. и по пункт 8.2 от исковата молба - 8970 лв., в които размери тези претенции са предявени, представляващи обезщетения по чл. 31, ал. 2 от ЗС, и с което искът за разликата до предявения общ размер 37258 лв. е отхвърлен. Б. е обжалвала първоинстанционния съдебен акт само в частта по претенциите й по посочените пунктове по исковата молба с искане за присъждане и на разликите над претендираните им размери и размерите по заключението на приетата от първоинстанционния съд тройна съдебно-техническа оценителна експертиза. В проведеното на 02.ХI.2009 г. съдебно заседание въззивният съд е оставил без уважение направеното от ищцата с въззивната жалба искане за увеличение на размерите на тези претенции, приемайки, че искането е недопустимо с оглед изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1 изр. 3 от ГПК, както и че доводите й за съпоставка между ГПК и вече отменения такъв са неотносими към това процесуално действие. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС на РБ счита следното: Сега действащият ГПК въвежда редица преклузии за извършване на съдопроизводствени действия от страните с цел ускоряване на гражданския процес. В тази насока са и ограниченията за изменение на иска, предвидени в чл. 214, ал. 1 от ГПК. Според изр. 3 на посочената разпоредба ищецът може да измени размера на предявения иск само до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Това изключва възможността за изменение на размера на иска пред въззивната инстанция в случай, че ищецът още по време на първоинстанционното производство е узнал за обстоятелствата, променящи размера на претендираното вземане, което е в съответствие и с предвидените в чл. 147 и чл. 266, ал. 1 от ГПК забрани за несвоевременно посочване на нови факти. В касационната жалба на М. Б. срещу въззивното решение са изложени съображения за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на искането на ищеца за допускане на увеличение на размера на иска. В тази връзка се прави съпоставка на характера на въззивните производства до и след влизането в сила на новия ГПК, както и между разпоредбите на чл. 116 от ГПК (отм.) и чл. 214, ал. 1 от ГПК. Твърди се, че изменението на размера на иска не нарушава забраната за посочване на нови факти и доказателства, че щом при изричната разпоредба на чл. 116 от ГПК (отм.) ОСГК на ВКС с т. 9 от ТР № 1/04.I.2001 г. е разширил кръга на допустимите пред втората инстанция процесуални действия, няма пречка да се даде същото тълкуване и на разпоредбата на чл. 214, ал. 1 изр. 3 от ГПК, което няма да ограничи процесуалния ред до една инстанция по същество. Касационната жалба е неоснователна. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, се налага извод, че въззивният съд законосъобразно е оставил без уважение заявеното за първи път пред него от ищцата /с въззивната жалба/ увеличение на размера на предявените претенции. Действителните размери на обезщетенията за ползите, от които Б. е била лишена от ползването от ответника без правно основание на конкретни недвижими имоти, са й станали известни от допуснатото по нейно искане заключение на тройна съдебно-оценителна експертиза, прието от първоинстанционния съд в съдебно заседание на 09.VII.2009 г., в което тя е била представлявана от адвокат М.. Не се твърди, а и няма данни, да е съществувала процесуална пречка до приключване на заседанието /на съдебното дирене в първата инстанция/ да бъде заявено увеличение на иска. Н. своевременно на такова процесуално действие е довело до преклудирането му, до невъзможността за извършването му пред въззивния съд. Това е така и с оглед забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК, според която е недопустимо във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. Правилни са и изводите за неотносимост в случая на разпоредбите на отменения ГПК относно изменението на иск. Тези разпоредби, както и практиката по тях, включително и ТР № 1/04.I.2001 г. на ОСГК на ВКС, са неприложими в производството по настоящото дело, образувано при действието на ГПК, в сила от 01.III.2008 г. Като се е произнесъл в този смисъл, съдът не е допуснал соченото процесуално нарушение. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед този извод и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на касаторката не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,