Определение № 97 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2895/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 7985 от 14.10.2019 г., подадена от Държавен фонд „Земеделие”, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 138 от 28.08.2019 г., с което е допълнено решение № 132 от 22.07.2019 г. по в.гр.д. № 280/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори граждански състав, в частта за разноските, като ДФЗ е осъден да заплати на адвокат К. А. К. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 8 507 лв.- за процесуално представителство на Л. Б. Л.. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва се становище на съда, че Л. е материално затруднено лице.Частният жалбоподател се позовава на съдебна практика по приложение на чл.83, ал.2 ГПК, както и на промяна на обстоятелствата, които следва да бъдат зачетени, а именно, че Б. е едноличен собственик на капитала и управител на „Карин 974 ЕООД, както и, че на 03.07.2019 г. е придобил качеството на неограничено отговорен съдружник и управител на СД „Л., Т. и сие”. От ответника по частната жалба, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се поддържат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че ЕТД не осъществява дейност повече от двадесет години, което е надлежно установено, като дружеството е служебно пререгистрирано поради наложени запори върху дружествените дялове. Що се отнася до събирателното дружество, то е регистрирано след приключване на въззивното производство, но не извършва търговска дейност и няма приходи, за което се представя декларация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване, по реда на чл.274, ал.2 ГПК, съдебен акт на апелативен съд /с характер на определение/. Спазен е срокът за обжалване пред ВКС, съобразно указанието на съда. Поради това и на основание чл.62, ал.3 ГПК частната жалба се преценява като процесуално допустима. За да постанови обжалваното допълнително решение в проведено производство по чл.248 ГПК, решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив е приел, че Л. Л. е бил ответник по въззивната жалба на ДФЗ, с материален интерес от 348 834.38 лв., като във въззивното производство е представляван от адв. К. К., при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Предвид неоснователността на въззивната жалба на ДФЗ, на въззиваемата страна се дължат разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение в размер на 8 507 лв., изчислено по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г., платимо на адвоката, оказал безплатната помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Определението е валидно, процесуално допустимо и правилно. Произнасянето по частната жалба не е в зависимост от изхода на производството по чл.290 ГПК по т.д. № 2896/2019 г., т.к. с обявяване на определението по чл.288 ГПК, решението е влязло в сила в неговата отхвърлителна част по отношение на претендираното от ДФЗ обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл.38, ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2. Разпределянето на отговорността за разноски се реализира по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., без да е необходимо страната да доказва съответното основание за предоставянето на безплатна правна помощ. В случая, във въззивното производство е представен такъв договор от 26.03.2019 г., сключен между Л. Л. и адв. К.. Отразеното в договора основание за оказване на безплатна правна защита е чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата – материално затруднено лице. До приключване на въззивното производство насрещната страна не е въвела възражение за липса на предпоставките за договаряне на безплатна правна помощ, нито е представила доказателства, опровергаващи основанието по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Тези възражения не биха могли да се въведат едва в производството по чл.248 ГПК пред компетентния за провеждането му съд, нито в рамките на настоящото частно производство. Затова ВКС не следва да преценява валидността на сключения между въззиваемия /по жалбата на ДФЗ/ и посочения адвокат. В горния смисъл е и константната практика на ВКС по приложение на чл.38, ал.2 ЗАдв., надлежно публикувана в правно-информационните системи. В частната жалба липсва оспорване на размера на определеното от апелативния съд адвокатско възнаграждение, поради което ВКС не дължи произнасяне в тази насока. Като неотносими следва да се преценят доводите на частния жалбоподател, свързани с предпоставките за освобождаване от такси и разноски, на основанието по чл.83, ал.2 ГПК, т.к. при присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. съдът не дължи произнасяне в зависимост от основанието, на което е било уважено искането за освобождаване от ДТ и данните, на които то е основано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение