Определение № 5118 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4883/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 98541/13.09.2024 г. на Столична община, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д. Б., срещу решение №4414 от 22.07.2024г. по в.гр.д.№8744/2023г. на Софийския градски съд в частта, с която е отменено решение № 7579/15.05.2023 г. по гр. дело № 25317/2022 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Н. Н. против касатора, осъдителен иск, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматично увреждане от падане след спъване в неравна повърхност на плочките, на десния тротоар на ъгъла на [улица]и [улица]в [населено място], с посока на движение към [улица]случило се на 20.10.2020г., за разликата от 6 000лв. до 12 000лв., като е постановено друго по същество, с което е присъдено допълнително обезщетение в полза на ищцата от още 6 000лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция по чл. 49 от ЗЗД бъде отхвърлена за размера над 6000лв., евентуално размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определен по реда на чл.52 от ЗЗД, да бъде намален. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Допустимо ли е, първоинстанционният и въззивният съд да мотивират решенията си по същество на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само по свидетелски показания. Следва ли решаващият по същество съд да кредитира изцяло показанията на свидетел. 2.Може ли правната норма на чл. 164, ал.1 ГПК да бъде приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като не са еднакви правопораждащите факти по двата института на отговорността в гражданското ни законодателство. 3.Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди /болки, страдания, дискомфорт на пострадалия/ се съди единствено и само на базата на свидетелски показания. Според касатора въззивният съд при постановяване на своето решение не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и вследствие на това е достигнал до неправилен извод за размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Е. Н. Н., чрез процесуалния представител адвокат М. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен юрисконсулт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Констатирано е, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на Е. Н. Н., в която са изложени твърдения, че на 20.10.2020г. в [населено място] при движение по десния тротоар на [улица]с посока на движение към [улица]на ъгъла с [улица]е стъпила в дупка и е паднала на тротоара.Вследствие на това е получила руптура на лявата гривнена става и травматично скъсване на колатералните връзки на радиуса. На 10.11.2020г. са направени изследвания. Лечението е било извършено в домашни условия за период от около два месеца.За около двадесет дни се е наложило ортезолечение.Твърдяла, че търпяла болки и страдания, изпитвала страх да ходи по улиците, имала болки в таза и ръката по всяко време. Двигателните функции не били възстановени напълно. В отговора по чл. 131 ГПК ответникът Столична община е оспорил иска по основание и размер и направил възражение за съпричиняване, тъй като пострадалата предвид своята възраст, следвало да върви по-бавно и по-внимателно. Твърдял, че посещението в медицинския център е извършено двадесет дни след настъпването на инцидента и дългият период на възстановяване се дължал и на придружаващи възрастта заболявания на костно-ставната система - остеопороза и артрозни промени. Посочено е, че по делото са приети като писмени доказателства Образна диагностика № 6480 издадена на 10.11.2020 г. от ДКЦ „Неоклиник“ ЕАД, в която е посочено, че при извършена рентгенова снимка са открити данни за фрактура радии ин локо типико на лявата ръка с имплантация на фрагментите и незначима дислокация.Забелязани са артрозни промени на ставите на ръката и остеопороза на костите. Според Амбулаторен лист № 001866/23.11.2020 г. ищцата е била в състояние след руптура на лявата гривнена става с давност един месец.Съобщила е за болки в същата.Според рентгеновите данни имало минимално разместване на фрактурата на дистален радиус с консервативно лечение.Терапията е била ортезолечение в рамките на двадесет дни. В Амбулаторен лист № 001944/14.12.2020 г. е посочено, че към момента на прегледа Е. Н. все още изпитвала болки в гривенната става. Имало данни за минимално разместване на фрактурата на дистален радиус. Предписана й била кинезитерапия. От показанията на свидетеля Н. Б. - дъщеря на ищцата, се установява, че на 20.10.2020г. заедно с майка й се придвижвали в светлата част на денонощието по посочения в исковата молба тротоар, когато вървящата пред нея ищца попаднала в дупка на тротоара и загубила равновесие, вследствие на което паднала върху лявата си ръка с цялата тежест на тялото си. Била обута с равни обувки, без ток.Споделила за почувствана болка, но от нежелание да ангажира близките си, отказала да бъде заведена в болнично заведение.Била откарана в дома й в дните след инцидента ръката й се подувала, чувствала болка. Поради това била преглеждана от лекар. Дали й противосъсирващи лекарства, за да не се образува тромб.Наложило се през първия месец свидетелката да спи при майка си, за да й помага в обслужването й, тъй като наранената ръка била обездвижена.През втория месец я посещавала преди и след работа. До инцидента пострадалата била жизнена и се обслужвала сама. Констатирано е, че съгласно заключението на вещото лице по приетата СМЕ получените травми могат да са се случили от падане като описаното в исковата молба.Затрудненото движение на крайника било в продължение на два месеца и половина – три. След зарастване на такива счупвания често се срещали болки при промяна на времето и при натоварване на крайника. Придружаващите заболявания водели до улеснение на счупването при такова падане и по- затруднено възстановяване. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че за правопораждащите отговорността по чл. 49 ЗЗД факти, е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като първоинстанционното решение е частично влязло в сила като искът е уважен до размер на 6000 лв. Прието е, че размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД.В процесния случай по време на инцидента ищцата е била на 82г., активна, придвижвала се е самостоятелно, могла е да се обслужва сама.Падането е станало с цялото й тяло, поради виновното поведение на ответника.За недоказано е прието възражението за съпричиняване поради невнимание, тъй като именно в тази възраст човек е най-внимателен в своето придвижване, посочено е, че липсват данни пострадалата да е бързала за някъде, дори напротив, връщала се е от вече приключило събитие – прощъпулник като не е носела обувки с ток, а такива с равна основа. Въззивният съд е взел предвид интензитета на търпените болки и страдания и вида на травматичното увреждане.Посочено е, че след инцидента е търпяна интензивна болка вследствие на подуването на ръката, а нараняването е станало на място, което е възпрепятствало ежедневното и ползване.Нараняването е довело до възстановителен период от около два месеца и половина-три. През първия месец пострадалата не е могла да се грижи сама за себе си и се наложило дъщеря й да й помага. Имало е и имобилизация на лявата ръка, което е предизвикало силно затруднение в движението на крайника. Макар и тя да не е левичар, то със сигурност това е довело до препятствия в нормалното битово обслужване. Не е могла да се обслужва сама и е била зависим от друг човек. От активен човек преди инцидента, след него тя е изпитвала страх да излиза навън. Посочено е, че придружаващите заболявания - остеопороза и артрозни промени, напълно характерни за човек на посочената възраст, са улеснили травматичното увреждане и удължили неговото лечение.При този тип увреждания, болки ще се появяват при промяна на времето, тоест касае се за последствия, които пострадалата ще търпи цял живот. Изложени са мотиви, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат и поначало са различни във всеки отделен случай. Посочено е, че съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за 2020 г. за едно лице са, както следва: общ годишен доход - 7 002 лв., средногодишен разход - 6 620 лв. и средна годишна инфлация от 1, 2 %. Въз основа на това съдът е приел, че справедливото обезщетение в процесния случай за претърпения инцидент на ищцата и последвалите неимуществени вреди от него следва да бъде увеличено с още 6 000 лв. до 12 000 лв. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия формулиран в изложението въпрос.В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства.Именно въз основа на този анализ е извел фактическите си констатации и правните си изводи по чл. 52 ЗЗД за справедливия размер на обезщетението. Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност.Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено.Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория формулиран в изложението въпрос, доколкото същият касае доказването на правопораждащите отговорността по чл. 49 ЗЗД факти, по които е формирана сила на пресъдено нещо с частично влязлото в сила първоинстанционно решение. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, обусловили поставянето на третия правен въпрос, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания по изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение.При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице. В обжалваното решение въззивният съд последователно е проследил и анализирал всички установени по делото факти и обстоятелства около процесния деликт, преценил е значението на всеки един от тези факти за определянето на размера на обезщетението, акцентирайки при това на значението на обстоятелството за появилите се в следствие на деликта затруднения с обслужването на ищцата в продължение на месеци, както и неудобството от факта, че дъщерята на ищцата се е грижела за нея. С оглед изхода на спора и направеното искане на адвокат М. Д., пълномощник на ответника по касация, следва да му се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. на основание чл. 38 от ЗА. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение