Определение № 476 от 19.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11746/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от М. К. Б., с адрес в Швейцария, чрез процесуален представител адв.Р.Димова срещу Определение № 34802 от 23.10.2025 г., постановено по адм.д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град, в частта в която е оставено без уважение искането на М.Б. за присъждане на разноските по делото. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Излага съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като счита че подателят на жалбата има право на разноски при прекратяване на делото, тъй като ответникът с поведението си е дал повод за завеждането му. Иска да се отмени Определение № 34802 от 23.10.2025 г., постановено по адм.д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град, в обжалваната му част и се постановено ново определение, с което да бъде уважено искането за присъждане на разноски. Претендира присъждане на направените разноски и за настоящото производство пред ВАС, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът – Управителят на НОИ, чрез процесуален представител Б. Стоименова, с писмен отговор, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Поддържа, че оттеглянето на жалбата от страна на жалбоподателя не поражда право на разноски в негова полза, както и че по делото липсват доказателства за направени разноски, подлежащи на присъждане. Иска да се остави в сила Определение № 34802 от 23.10.2025 г., постановено по адм.д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град, в обжалваната му част. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество жалбата е частично основателна. Съдебното производство е образувано по жалба на М. К. Б. срещу Решение № 3305-40-33/08.07.2025 г. на управителя на Националния осигурителен институт, подписано от подуправител на НОИ, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й срещу разпореждане [номер], изх.№ 2113-50-1354#2 от 05.06.2025г., издадено от ръководителя на дирекция "Европейски регламенти и международни договори" в НОИ. В хода на съдебното производство, с разпореждане [номер]/01.09.2025 г. на ръководителя на дирекция "Европейски регламенти и международни договори" в НОИ е изменен размерът на личната пенсия на М. Б., като същият е определен в действителен размер, считано от 01.07.2025 г. С молба от 16.10.2025 г. жалбоподателката Б. е оттеглила жалбата си срещу Решение № 3305-40-33/08.07.2025 г. на управителя на Националния осигурителен институт, подписано от подуправител на НОИ и е претендирала присъждане на направените по делото разноски. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че правния интерес от водене на правния спор е отпаднал и е налице хипотезата на чл.159, ал.1, т.4 АПК. Счел е, че на жалбоподателката не се дължат разноски, тъй като разпоредбите на чл.143, ал.1 и ал.2 от АПК са неприложими при прекратяване на производството на основание чл.159, т.4 АПК. Приел е и че претендираните от Б. разноски не се дължат и на друго основание, тъй като същите нямат характер на разноски по смисъла на чл.143 АПК и чл.78 ГПК. По изложените съображения съдът оставил без разглеждане жалбата на М. Б., срещу Решение № 3305-40-33/08.07.2025 г. на управителя на Националния осигурителен институт, подписано от подуправител на НОИ, оставил без уважение искането й за присъждане на разноски по делото и прекратил производството по адм. д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град. Определението в обжалваната част е неправилно. Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна, безвиновна. Тя се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В настоящия случай производството по делото е прекратено с влязло в сила определение /Определение № 34802 от 23.10.2025 г., постановено по адм.д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град в останалата част не е обжалвано/, на основание чл. 159, т. 4 АПК – поради отпаднал в хода на производството правен интерес за жалбоподателя. В чл. 143 АПК, озаглавен "Отговорност за разноски", тази конкретна хипотеза не е уредена. Трайна е съдебната практика по сходни случаи, че макар и при изначална липса на правен интерес и недопустимост на съдебното производство в хипотезата на чл. 159, т. 4 АПК жалбоподателят няма право на разноски, то това не важи в случаите, в които тази абсолютна положителна процесуална предпоставка е била налице към момента на образуването на делото, но е отпаднала в хода на съдебния процес поради поведението на ответника. Разпоредбата на чл. 143, ал. 2 АПК, на която се е позовал съдът, не съдържа уредба относно отговорността за разноски при прекратяване на производството на основание чл. 159, ал 4 АПК, но констатираната празнота в правната уредба не е основание да се приеме по аргумент на противното, че разноски не се дължат без значение правомерността на поведението на ответната страна. Основанието за това дава и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, според който само ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По аргумент за противното, в случаите когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т. е. с поведението си е предизвикал неоснователно правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски и такива не му се следват. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Случаят, в който интересът от оспорване на административния акт е отпаднал в хода на съдебното производство, поради удовлетворяване на искането на жалбоподателя, се възприема от съдебната практика за сходен с уредения в чл. 143, ал. 2 АПК случай на прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения административен акт от административния орган по реда на чл. 156 АПК, в който подателят на жалбата има право на разноски (в този смисъл е напр. Определение № 10064 от 22.07.2020 г. на ВАС по адм. дело № 6994/2020 г., Определение № 543 от 14.01.2020 г. на ВАС по адм. дело № 13858/2019 г. и др.). М.Б. още с първоначалната жалба срещу Решение № 3305-40-33/08.07.2025 г. на управителя на Националния осигурителен институт, подписано от подуправител на НОИ, а в последствие с коригиращите я писма, е претендирала възстановяване, от страна на ответника, на всички направени от нея разноски по делото. Към писмото си от 03.09.2025 г., относно разпореждане 26052/31.07.2025 г. и разпореждане № 27948/21.08.2025 г. на съда по делото, е приложила списък на разноските /л. 201 от делото на АССГ/, изразяващи се в: платена консултация на специалист относно размер на пенсия; платен превод на молбата й до швейцарска институция за препращане на документи до НОИ; изпратено препоръчано писмо с обратна разписка до Управителя на НОИ; платен адвокатски хонорар по договор 12 от 08.08.2025 г.; платен превод на отговора на швейцарските власти; изпратен с препоръчано писмо с обратна разписка отговор на разпореждане 26052/31.07.2025 г. на съда; платена съдебна такса. Представени са и доказателства за действителното извършване на голяма част от направените разноски. С допълнителен списък на направени разходи /л. 239 и л. 297 от делото на АССГ/ са включени: платени преводи на документи; платен превод на лекарско становище; изпратен по куриер лично до съдията отговор на определение № 29622/11.09.2025 г. Искане на основание чл.143, ал.2 от АПК, за възстановяване на направените по делото разноски, посочени в допълнителния списък /л. 239 и л. 297 от делото на АССГ/, жалбоподателката е направила и допълнително с молба уточнение от 03.10.2025 г. /л.334-335 от делото на АССГ/ и молба-заявление от 16.10.2025 г. /л.350 от делото на АССГ/. От изложеното се налага извода, че М.Б. е заявила надлежно и своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски и по изложените по-горе съображения същото се явява основателно. Следва да се посочи, че под „разноски“ в съдебното производство законодателят, с оглед на съдържанието на основната разпоредба - чл. 78, ал. 1 ГПК, както и на чл. 143 АПК, разбира тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определените конкретно в закона процесуални действия. Такива са: разноски за такси, депозит за призоваване на свидетел, разходи за извършване на оглед, възнаграждение за вещо лице, възнаграждението на един адвокат. Всички останали фактически действия на страните по събиране на доказателства, в т.ч. платени банкови такси, куриерски услуги, преводи, предоставени услуги от трети лица и др., както и командировки и пътни разноски не представляват разноски по делото, по смисъла на чл.78 от ГПК, които да подлежат на възстановяване. Предвид горното от посочените от Б. разходи, в представените от нея списъци, съдебни разноски се явяват само заплатената държавна такса, за заплащането на която по делото е приложен платежен документ и претендиран адвокатски хонорар по договор 12 от 08.08.2025 г., за заплащането на който по делото не са представени доказателства. Съгласно сключения между М.Б. и „Адвокатско дружество Колева и Белова“ гр.Пловдив договор за правна защита и съдействие № 12 от 08.08.2025 г., е уговорено заплащане на възнаграждение в размер на 2200 лева /1125,34 евро/, дължимо при 100 % авансово плащане в деня на сключване на договора по посочената в договора банкова сметка. В трайната практика на ВКС и ВАС е прието, че вписването в договора за правна защита и съдействие на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение по банкова сметка на адвоката, без доказателства за реалното превеждане на тази сума по посочената банкова сметка е недостатъчно, за да се приеме, че адвокатското възнаграждение е реално платено. Разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, сочат, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Доколкото в случая е вписан начин на плащане по банков път и няма доказателства затова, претенцията за присъждане на адвокатски хонорар по договор 12 от 08.08.2025 г. е неоснователна като недоказана. В допълнение следва да се посочи и че независимо от сключения договор за правна защита и съдействие, М.Б. в производството пред АССГ не е представлявана от адвокат. Предвид изложеното Определение № 34802 от 23.10.2025 г., постановено по адм.д. № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град, в частта в която е оставено без уважение искането на М.Б. за присъждане на разноските по делото, като неправилно следва да бъде отменено и в полза на М. К. Б. се присъдят направените по адм.д. № № 7838/2025 г. по описа на Административен съд София-град съдебни разноски в размер на 10 лева – заплатена държавна такса. На основание § 5, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България във връзка с чл.24 от същия закон сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл.12 и чл.13 от закона и двойно обозначена в диспозитива на решението. Претенцията на частния жалбоподател за присъждане на направените в настоящото производство разноски е неоснователна. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, като тази разпоредба е приложима за актовете, с които спорът се разрешава по същество. Ето защо, разноски се дължат за съдебното производство по основния спор и предмет на делото, но не и по акцесорното производство за разноски. Воден от горното и на основание на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК и с чл. 235, ал. 1 АПК, Върховният административен съд