Определение № 9089 от 24.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8461/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Т. М. Н., действащ със съгласието на своя родител П. И. П., срещу определение №7665/12.06.2026 г., постановено по адм. д. 1364/2026 г. по описа на Административен съд-Варна (АС-Варна). Частният жалбоподател твърди, че атакуваното определение е неправилно, защото оспорената от него пред първата инстанция заповед не е отменена изцяло от нейния издател, а само е отменено (преустановено) действието й от датата на издаването на новата заповед. В частната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на твърдението, че не е отпаднал предмета на спора, поради което се иска да бъде отменено обжалваното определение, включително и в частта относно разноските и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски. Ответникът директорът на [заличен текст], гр. Варна, изразява становище за оставяне в сила на определението в частта относно прекратяване на делото, а по отношение на разноските намира искането за основателно, но само при условие, че първоначалната жалба е в срок и в размер, определен от административния съдия. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: С определение №7665/12.06.2026 г., постановено по адм. д. 1364/2026 г. по описа на АС-Варна е оставена без разглеждане жалбата на П. И. П. като законен представител на Т. М. Н., срещу Заповед № РД-07-480/20.04.2026г. на директора на [заличен текст], гр. Варна, прекратено е производството по делото и са присъдени разноски в полза на жалбоподателя в размер на 388.58 евро, а не в пълния претендиран размер. Административният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 3 от АПК като се е позовал на Заповед № РД-07-561/09.06.2026 г. на директора на [заличен текст], гр. Варна. Така постановеното определение е валидно, допустимо, но неправилно. Съгласно чл. 159, т. 3 от АПК жалбата се оставя без разглеждане, а производството по делото се прекратява, когато оспореният акт бъде оттеглен. В случая със заповед от 20.04.2026 г. на ученика Т. Н. е наложено наказание „преместване в друго училище“, а на 09.06.2026 г. (преди датата на откритото съдебно заседание) издателят на заповедта е издал нова, с която е заявил, че оттегля заповедта за налагане на наказание, отменя действието на оттегления акт, считано от днешна дата и излага мотиви за нецелесъобразност на оспорения от ученика акт поради невъзможност за изпълнение на наказанието и преминаването на ученика в друг етап от образованието му в друго учебно заведение. От мотивите на втората заповед и нейното двусмислено съдържание, в което едновременно са използвани изразите „оттегля“ и „отменя действието на оттегления акт, считано от 09.06.2026 г.“ не е възможно да се обоснове направения от първата инстанция извод, че са налице предпоставките по чл. 159, т. 3 и т. 4 АПК за недопустимост на производството. Според установената съдебна практика оттеглянето на оспорен административен акт е волеизявление с противоположно на издаването му съдържание. Негов предмет е едностранното прекратяване от страна на административния орган на разпоредените с акта права и задължения, в случая санкция. По правило, в същинския, тесен смисъл на понятието, оттеглянето има обратна сила към момента, в който е направено обективираното чрез административния акт волеизявление. Т.е. то е форма на отзива – преразглеждане на въпроса от компетентния орган при постъпило обжалване по административен ред (чл. 91 АПК), възприемане от административния орган, който се явява същевременно и контролен, на порок на акта, пораждащ незаконосъобразността му. Това е основанието за прекратяване на правата и/или задълженията, чийто източник е волеизявлението. Именно в разглежданата хипотеза трябва да се разбира оттеглянето на административния акт по смисъла на чл. 156, ал. 1 АПК. Аргумент в подкрепа на естеството на понятието може да се почерпи и от инкорпорираната в ал. 3 на чл. 156 от АПК забрана за повторно издаване на същия акт, изразена с правилото, че оттегленият акт може да бъде издаден повторно само при нови обстоятелства. По изложените съображения се приема, че оттегляне на административния акт с последицата по чл. 159, т. 3 АПК е не всяка негова отмяна от издалия го орган, а само тази, която заличава с обратна сила разпоредените права и/или задължения, в случая санкция. Директорът на [заличен текст] изрично е посочил, че отменя действието на оттегления акт, считано от 09.06.2026 г. и е мотивирал второто си волеизявление не с нарушение при издаването на първото, а с настъпили след налагането на наказанието факти, които правят невъзможно изпълнението му. Изрично трябва да бъде посочено, че във всички съпроводителни писма на ответната страна по спора се акцентира върху законосъобразността на заповедта за налагане на наказанието, което на практика представлява и съществото на спора по адм.д.1364/2026 г. по описа на АС-Варна. от тази гледна точка се налага извод, че незаконосъобразно административният съд се е позовал на чл. 159, т. 3 от АПК без да са налице посочените в тази разпоредба предпоставки. Обжалваното определение трябва да бъде отменено, включително и в акцесорната му част относно разноските, а делото да бъде върнато на АС-Варна за продължаване на съдопроизводствените действия от етап проверка допустимост на жалбата на всички останали основания, включително и относно спазването на срока. С оглед изхода на спора направените и претендирани разноски за настоящата инстанция подлежат на определяне по реда на чл. 226, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК. По изложените съображения, Върховният административен съд, Пето отделение