Решение № 2322 от 02.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7870/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на А. Х. С., действаща чрез пълномощника адвокат Сариев, против решение № 1424 от 01.07.2025 г., постановено по адм. дело № 230/2025 г. по описа на Административен съд – Кърджали, с което е: 1) отхвърлена жалбата й против решение № 2153-08-88 от 04.03.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – Кърджали; 2) осъдена жалбоподателката да заплати на ТП на НОИ - Кърджали разноски по делото в размер на 100 лева. По съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 от АПК, касаторката моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен и да се постанови нов, с който потвърденото с него решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали също се отмени. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – Кърджали, действащ чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Белева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се потвърди. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции и прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на Административен съд – Кърджали, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил правилно фактите по спора, от които е съществено да се отбележи следното: А. Х. С. е регистрирана по реда на Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, като самоосигуряващо се лице-земеделски стопанин на 19.05.2016 г., с пререгистрация за 2017 г. и 2018 г. и прекъсване на дейността, считано от 13.01.2019 г. Няма регистрация за 2019 г. и 2020 г. Регистрирана е отново на 19.02.2021 г. и има пререгистрация за 2022 г. и 2023 г. Отписана е от регистъра на 08.04.2024 г. Периодите, в които тя има статут на регистриран земеделски стопанин, са от 19.05.2016 г. до 13.01.2019 г. и от 19.02.2021 г. до 11.10.2023 г., като за тези периоди за нея са подавани данни на основание чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО с код за вид осигурен – „13“. От 19.05.2016 г. до 2018 г. вкл. жалбоподателката е заявила отглеждането на 25 бр. кокошки-носачки. На 19.02.2021 г. е заявила стопанисването на естествени ливади – 0,1200 ха, а на 18.05.2022 г. – засети 0,1000 ха картофи и 0,1000 ха други зеленчуци. На 25.05.2023 г. е заявила засети картофи и домати по 0,0400 ха и производство на посадъчен материал на площ от 0,0300 ха, както и намерение за отглеждане на 0,2800 ха пипер. С актуализация от 17.08.2023 г. жалбоподателката е заявила като засята и площта от 0,2800 ха пипер. След извършена проверка от контролен орган на ТП на НОИ – Кърджали по разходите на ДОО, резултатите от която са обективирани в констативен протокол (КП), е прието за установено, че в описаните периоди лицето не е упражнявало трудова дейност като земеделски стопанин, свързани с производство на продукция, предназначена за продажба, въз основа на което е изведен извод, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 и т. 5 от допълнителните разпоредби (ДР) на КСО и по отношение на А. С. не е възникнало осигуряване (въпреки платените осигурителни вноски). Въз основа на констатациите в КП, на 16.01.2025 г. главен инспектор по осигуряването е издал задължителни предписания № ЗД-1-08-01811878 и № ЗД-1-08-01811881, с които на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО и чл. 37 от Инструкцията за реда и начина за осъществяване на контролно-ревизионна дейност от контролните органи на НОИ е наредено да се заличат подадените за А. Х. С. по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО данни с декларация обр. 1 „Данни за осигурено лице“, с код за вид осигурен – „13“, за периодите от 19.05.2016 г. до 11.01.2019 г., от 19.02.2021 г. до 31.12.2021 г. и от 01.01.2022 г. до 11.10.2023 г., както и да се заличи декларацията обр. ОКД-5, подадена в ТД на НАП – Пловдив, офис – Кърджали, за А. Х. С. за периода, за който е заявено упражняване на дейност като самоосигуряващо се лице (земеделски стопанин), считано от 19.05.2016 г. до 13.01.2019 г. и от 19.02.2021 г. до 11.10.2023 г. С оспореното пред Кърджалийския административен съд решение № 2153-08-88 от 04.03.2025 г. директорът на ТП на НОИ – Кърджали е отхвърлил като неоснователни жалбите на А. С. срещу посочените по-горе две задължителни предписания, като е извел извод, че правилно е било предписано заличаване на данните, защото лицето не е упражнявало трудова дейност по смисъла на чл. 10 от КСО и не се счита за осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО. Посочил е, че за периода, за който е заявено упражняване на трудова дейност като самоосигуряващо се лице, последното не е произвеждало животинска/растителна продукция, предназначена за продажба. За да не уважи сезиралата го жалба от А. С. срещу решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали, първостепенният съд е формулирал решаващ извод за неговата законосъобразност, като издадено от компетентен орган в изискуемата от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. В мотивите си първоинстанционният съд е посочил, че ако и жалбоподателката да е притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин и да е произвеждала животинска продукция (25 кокошки) в личното си стопанство, то това не е ставало в животновъден обект тип „ферма“ и продукцията й не е била предназначена за продажба, а за лична консумация, поради което тя не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за нея са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. По отношение на регистрацията й като земеделски производител, свързана със стопанисването на малка площ естествени ливади и производство на зеленчуци и посадъчен материал (също на малки площи), е приел, че дейността й предвид минималните добиви от тези площи няма как да се характеризира като такава, извършвана по занятие и с цел осигуряване на доходи, които да бъдат заместени от паричното обезщетение за временна неработоспособност поради майчинство. Констатирал е факта, че по делото не са представени никакви писмени доказателства за произведена и реализирана от жалбоподателката селскостопанска продукция, от дейностите, заявени за процесните периоди. Не е кредитирал събраните гласни доказателства чрез разпита като свидетел на свекъра на А. С., като изходящи от заинтересовано лице и противоречащи на събраните писмени доказателства. На база горното съдът е възприел изводът на административните органи, че жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност като самоосигуряващо се лица-земеделски производител и не е осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КС, респ. подадените за лицето данни по чл. 5, ал. 4 от КСО подлежат на коригиране, съответно правилно е предписано заличаването им. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторката пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Първоинстанционният съд (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения административен акт и на предхождащите го такива) е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на обжалвания административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърдените с него задължителни предписания, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателката за неговата незаконосъобразност. Свидетелските показания са преценени от съда съобразно критериите в чл. 172 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от АПК. Решаващият съдебен състав надлежно е обсъдил изложеното от свидетеля и различията в казаното от него и другите доказателства по делото, като го е подложил на преценка по вътрешно убеждение съобразно изискването на чл. 12 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. В мотивите му е изяснен категорично основният спорен между страните въпрос, който е сведен до това притежавала ли е през процесния период А. С. качеството на самоосигуряващо се лице, като материално законосъобразно решаващият съдебен състав е преценил, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота трябва да се посочи, че противно на твърдяното в касационната жалба, Кърджалийският административен съд в съответствие със събраните доказателства правилно е възприел изводите на административните органи в насока, че А. Х. С. не е упражнявала трудова дейност в релевантните периоди, и в резултат на това, не притежава качеството осигурено лице. Житейски нелогично е каращата (в определен период от времето) рискова бременност, а впоследствие и отглеждаща малко дете жалбоподателка, да е полагала реално полски труд, както и добивите от толкова малки земеделски площи, да не са за лична консумация, а предназначени за продажба, за което няма и обективни данни. Предвид това представените годишни данъчни декларации, подадени след датата на извършване на проверка на лицето, не обосновават различен извод. Осигурителното правоотношение е проекция на реално упражнявана дейност и липсата й го лишава от основание. Доколкото А. С. реално не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лица, подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са и задължителните предписания. Възраженията на касаторката, свързани с изискванията за регистриране на ферма с цел доказване на дейността също са неоснователни. В мотивите си съдът не е обвързал притежаването на ферма с упражняването на земеделска дейност с търговска цел. Използвал е легалните определения от ДР на Закона за животновъдството за разграничаване на добива на храни и суровини с животински произход за лична консумация от добива за предлагане на пазара в контекста на реално извършване на дейност като регистриран земеделски стопанин. Във връзка с декларираната дейност по отглеждане на зеленчуци съдът правилно е отбелязал, че А. не е имала изискуемата регистрация по чл. 4 от Наредба № 16/28.05.2010 г. за изискванията за качество и контрол за съответствие на пресни плодове и зеленчуци. От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторката, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая главният инспектор по осигуряването правилно е приложил относимите към казуса разпоредби. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ - Кърджали също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При установената неоснователност на главните искания в касационната жалба няма основание да бъде уважена и акцесорната им касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а следва да се удовлетвори своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт пред настоящата инстанция (за предходната такова му е присъдено от първоинстанционния съд), платимо от касаторката. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК в полза на ТП на НОИ - Кърджали следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лева съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е справедлив и обоснован и е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от същия закон, и изчислена по този начин, се равнява на 102,26 евро. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,