Определение № 869 от 24.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1360/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Л. М. срещу определение №1647 от 21.06.2023 г. по в.гр.д.№3711/2021 г. на САС, с което е оставена без разглеждане молбата му за допълване на решение № 471 от 17.04.2023 г. по в.гр.д.№3711/2021 г. на САС, чрез присъждане на законната лихва върху уважената главница. В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Посочва се, че законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на искането за присъждане на законна лихва върху главницата и то може да бъде направено във всяко положение на делото, вкл. и пред въззивния съд, поради което в случая молбата за допълване на въззивното решение не е преклудирана, независимо, че първоинстанционният съд не се е произнесъл, а ищецът не е поискал допълване на решението. Ответникът по частната жалба „Юробанк България“ АД заявява становище за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба като подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт се явява допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният състав е приел, че ищецът не е въззивник в проведения пред САС процес, а проверката на САС е рамкирана от решението на първоинстанционния съд и ако, и доколкото последният не се е произнесъл по целия предмет на спора, то същият следва да бъде сезиран с искане за допълване на решението. В този смисъл е счел, че искането е пред ненадлежен орган и извън срока, регламентира в разпоредбата на чл.250, ал.1 от ГПК, което обуславя недопустимост на молбата за допълване на решението. Определението на въззивния съд като краен резултат е правилно. Действително преобладаващата практика на ВКС е в смисъл, че законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на искането за присъждане на законна лихва, следователно то може да бъде направено при всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния съд, разглеждащ спора по същество, като тези изводи следват и от акцесорния характер на вземането за лихва. Задължението за лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, лихвата следва главното вземане - тя се прехвърля, залага и погасява заедно с него, а защитата срещу искането за присъждане законната лихва е защита срещу главния иск - възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. Същевременно обаче се приема, че претенцията за законна лихва от подаване на исковата молба, макар и да няма характер на самостоятелен иск /по арг. от чл. 214, ал. 2 ГПК/, има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата вземане, като това вземане без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК, само ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я разгледа. Ищецът следва да е заявил претенцията най-късно до приключване на устните състезания във второинстанционното производство и първоинстанционното решение да не се обжалва единствено от ответника /арг. от забраната за влошаване на неговото положение/. В случая, искането за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба е направено с писмената защита пред първата инстанция, която обаче не се е произнесла по него, а ищецът не е поискал допълване на решението. В този смисъл и тъй като първоинстанционното решение е обжалвано единствено от ответника, но не и от ищеца, с решението си въззивният съд се е произнесъл по целия предмет на делото, респективно не е налице непълно решение, а обжалваното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение