Решение № 5903 от 01.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1476/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Н., роден на [дата на рждане], гражданин на Република Турция, чрез адвокат Е. Милева срещу решение № 2365 от 12.12.2025 г., постановено по адм. д. № 455/2025 г., по описа на Административен съд - Кърджали. С решението е отхвърлена като неоснователна жалбата на М. Н. срещу заповед с рег. № 272з-2137/27.06.2025 г. на началник група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР - Хасково за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Решението на Административен съд – Кърджали се оспорва като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че не е доказано твърдението на административния орган за декларирани неверни данни. Според касатора, в проведеното административно производство са допуснати съществени нарушения и не е била изяснена фактическата обстановка, а тези обстоятелства не са били преценени и обсъдени от страна на административния съд. Твърди, че е нарушен чл. 8 на ЕКПЧ. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение по съществото на спора, с което административният акт да бъде отменен. Претендира присъждане на разноски, на основание на чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът - началник група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР - Хасково не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд - Кърджали е образувано по жалба на М. Н. (M. N.) – гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощник, срещу Заповед № 272з-2137/ 27.06.2025 г., издадена от началник група „Миграция“ при ОДМВР – Хасково, с която на М. Н. е наложена ПАМ „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. С оспорената ЗНПАМ № 272з-2137/ 27.06.2025 г. на началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково, на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на М. Н. – гражданин на Р Турция, роден на [дата]., [ЕГН], постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. На основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен 30-дневен срок за напускане на страната. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е направил фактически установявания относно статута на лицето, мястото на живеене и времето на пребиваване в страната. Установено е, в резултат от извършената справка в АИС „Граничен контрол“, че в периода 18.11.2022 г. – 2025 година М. Н. се е намирал преимуществено извън територията на Република България, като за този период са регистрирани няколко краткосрочни влизания в страната. Направена е констатация, че от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в Република България – 18.11.2022 г., лицето е пребивавало в страната едва седемнадесет дни в едногодишния период от получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България и общо сто и четиринадесет дни до момента на издаване на заповедта. Отразено е, че според предоставени от Национална агенция по приходите данни, М. Н. няма извършвани плащания за задължително здравно осигуряване, както и други осигуровки по реда на КСО. Изложени са мотиви, че след получаване право на постоянно пребиваване, чуждестранният гражданин е заявил постоянен адрес в Република България и настоящ адрес в Република Турция. Постоянният адрес в Република България М. Н. посещава за няколко дни годишно. Прието е, че са налице факти и обстоятелства, които могат да се квалифицират и като неверни данни по смисъла на чл.40 ал.1, т.3 от ЗЧРБ. Като мотиви за това е посочено, че чужденецът формално е заявил желанието си трайно да се установи на територията на страната с подаване на заявлението за предоставяне право на постоянно пребиваване на основание чл.25 ал.1 т.9 от ЗЧРБ. Това желание, обаче не кореспондира с поведението му след разрешеното пребиваване, независимо дали такова е било намерението при подаване на заявлението. Направен е извод, че М. Н. не е пребивавал за продължителен период в Република България, няма данни за негови семейни, културни или социални връзки на територията на страната. Запазил е семейните си, социални и трудови връзки в държавата си по произход. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. При постановяването на оспореното решение не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съдебният акт е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, според който се отнема правото на пребиваване ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящата хипотеза не е спорно, че изброените изключения не са налице. Разрешението за постоянно пребиваване на М. Н. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, съобразно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, когато това е задължително. Напълно се обосновава от събраните по делото доказателства изводът на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения в производството по издаване на разрешение за постоянно пребиваване адрес. Събраните в съдебното производство доказателства установяват по категоричен начин, че в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в Република България – 18.11.2022 г., лицето е пребивавало в страната седемнадесет дни и общо сто и четиринадесет дни до момента на издаване на заповедта. Инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ не могат да обосноват извод за трайно установяване, до който извод правилно е достигнал и първоинстанционният съд. В подкрепа на последното е и фактът, че според предоставените от НАП данни М. Н. не се е включил в осигурителната система на страната, не е упражнявал трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки. При тези данни, напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чуждестранният гражданин не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. По отношение на М. Н. не се установява същият да попада в категориите уязвими лица по смисъла на §1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, нито са установени данни за наличие на производства по Закона за убежището и бежанците. Чуждестранния гражданин има само един роднина в Република България – вуйчо, който не попада в кръга на членовете на неговото семейство. От събраните доказателства не се установява наличието на семейни, културни и социални връзки на М. Н. с Република България. Поради това и наложената принудителна административна мярка не ограничава правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Предвид обстоятелството, че членовете на семейството на касатора не живеят в Република България, а в Република Турция, наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата по произход. Ето защо твърдението на М. Н., че с наложената принудителна мярка ще се ограничи правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС е неоснователно. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на касационния жалбоподател разноски не се дължат. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,