Решение № 800 от 26.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8398/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "ИТБ Пропъртис“ ЕООД, чрез адв. М. Петрова като процесуален представител, срещу Решение № 21739 от 24.06.2025 г., постановено по адм. дело № 6594/2024 г. по описа на Административен съд – София град. Релевирани са касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се решаващите изводи на съда за законосъобразност на обжалвания административен акт с твърдения за липса на надлежни мотиви на органа относно определения режим на опазване на процесния обект на културно наследство, както и за неизпълнение на процедурата по чл.84, ал.6 от Закона за културното наследство /ЗКН/, а по същество – за осъществени материалноправни предпоставки за съгласуване на проекта за ИПУП-ПРЗ и РУП. Прави се искане за отмяна на обжалваното съдебното решение и за постановяване на друго, с което да се отмени оспорения отказ и да се върне преписката на органа за ново произнасяне. Претендират се разноски съгласно приложен списък. Ответникът – заместник-министърът на културата, чрез пълномощника му Л. Харизанова, в представен по делото писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба като счита оспореното решение за правилно. Иска присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение и възразява срещу размера на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като прецени изложените касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С обжалваното решение Административен съд София-град е отхвърлил като неоснователна жалбата на „ИТБ Пропъртис“ ЕООД срещу становище с изх. № СТ-84-65/13.05.2024 г. на заместник-министъра на културата, обективиращо отказ за съгласуване на проект за изменение на Подробен устройствен план – План за регулация и застрояване /ПУП-ПРЗ/ и Работен устройствен план /РУП/ за промяна на предназначението на УПИ ХV-83, кв.438, м. „Главен градски център-Зони Г-8 и Г-10“, СО – район „Средец“, ул. „Любен Каравелов“ № 34, ПИ с [идентификатор] по КККР, и за надстрояване на сградата в имота с два етажа. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореният отказ за съгласуване е законосъобразен административен акт - издаден е от компетентен орган по чл.84, ал.2 ЗКН в кръга на делегираните му от министъра на културата правомощия; в предвидената от закона писмена форма и с надлежни мотиви; без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие на материалноправните разпоредби на чл.113 ЗУТ, §17 и §18 от ПРЗ на ЗИДЗКН. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, но в нарушение на материалния закон и е необосновано. За да отхвърли жалбата срещу оспорения отказ за съгласуване на процесия проект, съдът е възприел изцяло мотивите на органа, че същият не предвижда запазване на цялата материална субстанция на сградата – недвижима културна ценност /НКЦ/ и на автентичния й вид; че проекта не съответства на изискванията на §17 и §18 от ПРЗ на ЗИДЗКН и не са отстранени нередовностите му съобразно указанията, дадени в предходното становище с изх. № СТ-84-65/01.08.2023 г. Извън преценката на съда във връзка със законосъобразността на процесния отказ, обаче е останал въпросът дали проектът за изменение на ПУП-ПРЗ и РУП е съобразен с режима за опазване на НКЦ, което е задължителна предпоставка за съгласуване на проектите, предвидена с разпоредбата на чл.80, ал.4 ЗКН, съгласно която не се съгласуват устройствени планове и специфични правила и нормативи към тях, които не са съобразени с режимите за опазване на недвижимите културни ценности. В конкретния случай органът, а и съдът, неправилно са изместили основния спор, като не са обсъдили и дали отговор на спорния по делото въпрос, а именно дали представеният за съгласуване проект отговаря на изискванията на чл. 80, ал. 4 ЗКН за опазване на НКЦ. По делото не е било спорно, а е и доказано, че предмет на процесния проект е ПИ с [идентификатор] по КККР, УПИ ХV-83, кв.438, ул. „Любен Каравелов“ № 34, в който се намира сграда, декларирана с писмо № 1787 от 21.05.1976г. на НИПК като архитектурно-строителен паметник на културата, определен за недвижима културна ценност от категория „местно значение“ с писмо № 2637 от 07.06.1988г. на НИПК, която сграда съгласно чл.59, ал.4 от ЗКН и §12, ал.1 ПЗР ЗКН притежава статут на единична декларирана архитектурно-строителна недвижима културна ценност с предварителна категория „местно значение“, а имотът попада в обхвата на територия с културно-историческо наследство със статут на групова недвижима културна ценност /ГНКЦ/ - „Жилищна зона „Център“ (Ж-2), ІІІ част, ул. „Любен Каравелов“, „Гр.35“ в гр. София, декларирана с писмо на НИПК № 4469 от 22.08.1986 г. като групов паметник на културата, съотв. групова НКЦ съгласно §12, ал.1, както и в охранителната зона на „Къща-музей на проф., бул. „Васил Левски № 56-жилищна сграда и ателие“, обявена като единична НКЦ с категория „национално значение“. Не е спорно, че за НКЦ в обхвата на проекта, както и за груповата НКЦ, в която попада имота, не е определен режим за опазване, поради което и по арг. от §17 ПРЗ ЗИД ЗКН, възможните намеси и предписанията за опазване и специфичните изисквания за обекта се определят със становището по чл.84 ЗКН, както основателно се поддържа в касационната жалба. От анализа на съдържанието на оспореният отказ е видно, че нe е обсъждан режим за опазване на културната ценност, поради което отказът за съгласуване е незаконосъобразен като постановен в противоречие с изискванията на чл.80, ал.4 ЗКН. Видно е, че в конкретния случай става дума за закрила и опазване на архитектурно-строителен паметник на културата със статут на единична недвижима културна ценност, както и за имот, попадащ в групов архитектурно-строителен паметник на културата, а от процесния акт не става ясно, какви са предписанията за опазването им и какви са допустимите намеси (чл. 79 ЗКН). Видно е, че административният орган счита за принципно допустимо надстрояването с два етажа на сградата – НКЦ и пълното покриване на двете заварени калканни стени по страничните регулационни линии /“всички сгради в квартала са по-високи от разглеждания обект и чрез неговото надстрояване би се постигнало изравняване на кота корниз и кота било“ /цитат/. Липсват обаче конкретни съображения за това как и по какъв начин предложената промяна на регулацията и застрояването, ще се отрази на единичната и груповата недвижими културни ценности и защо тя ще е с негативен ефект за опазването им. Органът е формирал само извод, че с внесения проект не се предвижда запазване на цялата материална субстанция и автентичния вид на сградата-НКЦ, без да го обоснове с конкретни съображения какво представлява материалната субстанция на сградата /дали фасадата и/или конструктивни елементи/ и с коя част от проекта би била нарушена. Както основателно се поддържа от касатора, запазването на материалната субстанция на заварена сграда при основен ремонт, реконструкция, пристрояване или надстрояване, се доказва не с ПУП, а с инвестиционния проект, за който също е дължимо провеждането на съгласувателна процедура по реда на чл.84 ЗКН. Според чл.18, ал.1 ЗУТ предвижданията на ПУП определят предназначението на имота, допустимото застрояване, характера и начина на застрояване и основните параметри на строежа, а по отношение на тези показатели на процесния ПУП – изменение на ПРЗ, относими към преценката за съгласуване на проекта, няма отрицателни констатации в издадения акт, което го квалифицира като необоснован и незаконосъобразен. От друга страна, противно на мотивите на органа, възприети и от съда, от СТЕ, която не е оспорена от страните, се установява, че от графичната част на изготвения РУП, който е задължителен в случая съгласно чл.113, ал.6 ЗУТ, могат да се направят изводи за начина на запазване на материалната субстанция на заварената сграда дотолкова, доколкото РУП определя обема на застрояване, респ. на надстрояване, и общия контур на запазеното и бъдещо строителства. А изложените съображения за отказа поради това, че не са спазени изискванията на предходното становище с изх. № СТ-84-65/01.08.2023г. за съгласуване на предложението по чл.135, ал.3 ЗУТ в тази му част, са недоказани. Указанията в последното за запазване на цялата материална субстанция на сградата – НКЦ, са във връзка с изискването в окончателния проект за контура на сградата, който да се представи с черни линии (в план и в разрез), а новото застрояване – с червени линии, които указания са изпълнени с изготвения проект, видно от заключението на вещото лице и констатациите на самия орган. Идентични са изводите за пороци на мотивите и за неправилно приложение на материалния закон при издаване на оспорения акт и в частта за силуетния план, за който е констатирано, че има нанасяне на нови междуетажни нива и нови отвори по фасадата. Освен, че в становището от 01.08.2023 г., с неизпълнението на което се обосновава процесния отказ, указанията за силуетите към проекта отново са само за цветовото означаване на съществуващото и на новото застрояване, но и според заключението на вещото лице не е предмет на силуетите към РУП, съотв. на самия РУП, изясняването на отворите на фасадите, междуетажните нива и вътрешните връзки между тях, като изискването на плана е да покаже броя на етажите. Горното следва и от разпоредбите на чл.113, ал.4 ЗУТ и чл.62, ал.3 от Наредба № 8/2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове, в противоречие с които е формираният отказ за съгласуване в тази му част. Изложените изводи сочат на порок по чл.59, ал.2, т.4 АПК и чл.84, ал. 13 ЗКН, засягащ съдържанието на издадения акт – отсъствие на ясни изисквания за опазване на НКЦ, но и на неправилно приложение на материалния закон, които първоинстанционният съд не е констатирал. Като е приел оспорения отказ за законосъобразен без да обсъди събраните доказателства и относимите правни норми, съдът е постановил необоснован съдебен акт и в противоречие с приложимия закон. Неправилно е обжалваното решение и в частта, с която се възприемат изцяло доводите на органа за нарушения на §17 и §18 от ПЗР ЗИДЗКН при изработване на процесния проект. Изводът на съда за законосъобразност на акта в тази му част е формиран без надлежна преценка на всички основания по чл.146 АПК и конкретно за спазване на съществените административнопроизводствени правила при издаването му. Разпоредбите на §17 и §18 от ПЗР ЗИДЗКН определят за приложим реда на чл. 84 ЗКН и предпоставките, въз основа на които следва да се съгласува или да се откаже съгласуване на подробни устройствени планове и специфични правила и нормативи към тях за защитени територии на недвижимото културно наследство, за които до влизането в сила на този закон не са определени категория и/или режими за опазване. В случая, неизпълнението на визираните разпоредби според органа е поради това, че в опорния план не са обозначени териториалния обхват и охранителната зона на единичната НКЦ и териториалния обхват на груповата НКЦ, каквото е изискването на §17, т. 4 ПЗР ЗИДЗКН, и поради това, че в проектната документация няма предложение за опазване и устойчиво развитие на НКЦ, засегнати от проекта, каквото е изискването на § 18 ПЗР ЗИДЗКН. Не е спорно по делото, че внесеният проект за ИПУП-ПРЗ не съдържа горните данни, но същите съставляват нередовности и непълноти, които административният орган е следвало да констатира и да даде указания до жалбоподателя за отстраняването им в съответствие със задължението си по чл.84, ал.6 ЗКН. Неизпълнението на горното задължение е съществено нарушение на административнопроизводствените правила и основание за незаконосъобразност и за отмяна на оспореното становище по см. на чл. 146, т.3 АПК. Съгласно чл.84, ал.6 ЗКН, при установяване на нередовности и непълноти в документите заявителят се уведомява писмено, като му се предоставя срок 10 работни дни за отстраняване на нередовностите или непълнотите с указание, че неотстраняването им ще предизвика прекратяване на производството. В случая е безспорно, че такова уведомление до жалбоподателя липсва, а и в предходното становище от 01.08.2023 г. на органа не е дадено предписание за обхвата на опорния план. Касае се за изисквания на специалния закон, свързани с предмета на разработката като НКЦ, поради което органът е бил задължен да даде указания на заявителя, за което задължение, е без значение обстоятелството, че изработването на РУП е еднофазно, противно на наведените от ответника доводи. Нередовности и непълноти на документите съставляват също грешката при нанасяне на сградата – „Къща – музей на проф. Иван Лазаров“–НКЦ /в [ПИ], вместо в [ПИ]/, липсата на копие от действащия ПУП, ведно със заповедта за одобряването му, както и на геодезическо заснемане на сградата – НКЦ и съседните калкани. Не е спорно, а и от заключението на вещото лице е видно, че се касае за недостатъците по преписката, които са отстраними и не изискват изготвяне на изцяло нов проект, а само допълнителна работа на проектантите, както и служебна поправка на неточно нанесения обект – НКЦ, която се дължи на грешка в поддържаната от ГИС база данни за Столична община. От изложеното следва, че при наличие на надлежни указания от органа за отстраняване на нередовностите и непълнотите в проекта, съотв. предприети от заявителя действия в тази насока, то крайният съгласувателен акт би бил позитивен. Административният съд в обжалваното решение не е извършил преценка на процесния отказ в посочената му част на основанието по чл.146, т.3 АПК, поради което изводът за законосъобразност на същия е необоснован и неправилен. Изложените по-горе констатации за липсата на конкретни мотиви на органа във връзка с режима за опазване на недвижимата културната ценност – предмет на ПУП; за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл.84, ал.6 ЗКН и за неправилно приложение на материалния закон, обосновават краен извод за незаконосъобразност на оспореното становище, обективиращо отказ за съгласуване по чл.84 ЗКН. Като е стигнал до друг решаващ извод, първоинстанционният съд е постановил необосновано и неправилно решение, което следва да се отмени. Дължимо е произнасяне при усл. на чл. 222, ал.1 АПК със съдебен акт по същество за отмяна на оспорения отказ и изпращане на преписката на зам. министъра на културата за ново произнасяне при спазване на дадените по-горе указания. С оглед изхода на спора, на касатора в настоящото производство следва да се присъдят разноски. Същите са посочени в представения списък и включват сумата 370,00лв. за държавна такса по касационната жалба и 6000,00лв. за адвокатско възнаграждение, заплащането на което е доказано с представените по делото документи. Дължимо е присъждане изцяло на внесената такса, равняваща се на 189 евро. Срещу размера на адвокатско възнаграждение обаче е предявено възражение за прекомерност от страна на ответника, което съдът счита за основателно. Съобразно фактическата и правна сложност на делото, вида и обема на процесуалните действия на пълномощника на касатора, който в настоящото производство е обосновал доводите си за неправилност на съдебното решение, възпроизвеждайки оплакванията за незаконосъобразност на процесния административен акт, наведени пред административния съд, касационният състав определя размера на дължимото възнаграждение на сумата 2000,00лв., равняваща се на 1023 евро. Общата сума в размер на 1212 евро следва да се заплати от Министерство на културата. Видно е, че разноски за производството пред АССГ не се претендират, предвид приложения по делото списък по чл.80 ГПК. Воден от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,