Определение № 5286 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4201/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. С. И. срещу определение №3391 от 17.7.2025 г.по в.ч.гр.д.№1505 по описа за 2025 г. на Варненския окръжен съд, II състав, ГО, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 3678 от 19.03.2025 г. по гр. д. № 11777 по описа за 2024 г., поправено с определение № 7301 от 3.6.2025 г. за осъждане на касатора да заплати на В. М. И. 2074 лв. разноски по делото.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и искането на противната страна за присъждане на разноски да бъде оставено без уважение.

В. М. И. застъпва становището, че няма основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, като оспорва частната жалба и по същество.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното:

С определение рег. № 1778 от 7.2.2025 г. Варненският районен съд, 31 състав, постановено по гр. д. № 11777 по описа за 2024 г., е прогласил, че не е компетентен да разгледа и реши делото на основание чл.19, от Регламент /ЕО/ № 2201/2024 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и е прекратил производството по делото. След това по молба за допълване на определението е осъдил ищеца М. С. И. да заплати на ответницата В. М. И. 2074 лв. разноски по делото с определение № 3678 от 19.03.2025 г. по гр. д. № 11777 по описа за 2024 г., поправено с определение № 7301 от 3.6.2025 г.

М. С. И. е подал жалба срещу първоинстанционното определение за присъждане на разноски пред Варненския окръжен съд, в която е изложил своите доводи и възражения за тяхната недължимост. Изтъкнал е, че преди завеждането на настоящото дело не е узнал за завеждане на делото в Испания, че съставената фактура за платените преводачески услуги е издадена по-късно, а банковите извлечения за плащане от 25.11.2024 г. и от 18.12.2024 г. не могат да се свържат с конкретните преводи, защото не съдържат основание за плащане и не сочат номера на фактурата, оспорил е приложимостта на Наредба № 1 от 9.7.2024 г. предвид решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС.

В обжалваното определение Варненският окръжен съд се е позовал на разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК, според която при прекратяване на делото ответникът има право на разноски. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не носи отговорност за прекратяване на делото, тъй като жалбоподателят е завел делото и дължи разноски, независимо дали е знаел за по-рано образуваното дело. Посочил е също, че не споделя и довода за неприложимост на Наредба № 1/2004 г., а и жалбоподателят не е повдигнал възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Съображението относно това, че ответницата не е мога да заплати адвокатски хонорар, тъй като не е разполагала с левове, а само в евро, е житейски необосновано според въззивния съд. По отношение на разноските, свързани с превода на документи, е счел, че по делото са представени доказателства за извършването им, като не е необходимо фактурата за това да носи датата на преводите. Банковите извлечения установяват извършеното плащане на превода от испански на български език.

Касаторът поставя във връзка с мотивите на въззивния съд следните въпроси, по които желае да бъде допуснато касационно обжалване:

1.Допустимо ли е съдът да присъди разноски по молба за изменение на съдебния акт по чл. 248 ГПК, когато ответникът не е получил редовно исковата молба, не е подал отговор по чл. 131 ГПК не е направил своевременно искане за разноски, не е представил списък на разноски, не е представил ДПЗС което се установява от молбата по чл. 248 от ГПК, такъв липсва и към молбата № 104699/27.12.2024 г., а такова искане е заявено едва впоследствие?

2.Може ли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, ако по делото няма представени доказателства за заплащането му и не е направено надлежно искане?

3.Следва ли съдът служебно да присъжда разноски в полза на страна, която не е направила надлежно искане за това в хода на производството?

4.Може ли да се присъждат разноски по чл. 248 ГПК при не представен списък по чл. 80 ГПК за тях?

5.Допустимо ли е съдът да допълни определение в частта за разноските, когато в първоначалната молба не е направено искане за присъждане на такива и не са представени доказателства за заплащането им от ответницата?.

6. Следва ли въззивният съд да разгледа всички оплаквания, изложени в частната жалба, и да изложи мотиви по всеки от тях, когато не го е направил, в резултат на което обжалваното определение е необосновано и незаконосъобразно?

7. Допустимо ли е съдът да присъжда разноски за превод на документи, които са претендирани и съществува опасност от тяхното двойно присъждане в друго производства в Испания?

8. Допустимо ли е съдът да присъжда разноски за превод на документи на основание фактура, която не доказва действително извършено и заплатено плащане?

9. Следва ли при липса на добросъвестност от страна на страната, възпрепятствала доброволното уреждане на спора, да й се присъждат съдебни разноски?

10. Когато производството е по спор за упражняване на родителски права и издръжка, приложими ли са общите правила на чл. 78 ГПК в пълен обем? Изтъква противоречие с ТР №3/2023 г. на ОСГК.

11.Нарушава ли присъждането на разноски без искане и доказателства чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС - право на ефективна защита?

12. Може ли съдът да приложи чл. 248 ГПК така, че да възпрепятства ефективната защита по чл. 19, ал. 1 ДЕС? Courage (С-453/99)

13.Допустимо ли е присъждане на разноски в нарушение на принципа на състезателност - чл. 47, §2 ХОПЕС и практиката на СЕС?

14. Нарушава ли се принципът на правна сигурност при непредвидимо осъждане за разноски без изрично искане?

15. Противоречи ли приложението на чл. 248 ГПК на изискването за ефективност на правото на ЕС по чл. 19, ал. 1 ДЕС?

16. Противоречи ли съдебната практика, допускаща присъждане на разноски служебно, на принципа за съответстващо тълкуване на националното право с правото на ЕС (дело Marleasing)?

17. Нарушил ли е въззивният съд материалния закон, като е приел, че Наредба № 1/2004 г. е приложима при определяне на адвокатско възнаграждение, без да отчете Решението на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и утвърдената практика на ВКС относно доказването на действително заплащане?

18. Представлява ли нарушение на принципите на състезателност и равнопоставеност присъждането на разноски в полза на страна, която не е направила искане за тях, не е представила доказателство за заплащането им до постановяване на съдебен акт с които делото се прекратява?

19. Може ли в производството по чл. 248 ГПК да се присъждат разноски, които не са включени в списъка по чл. 80 ГПК?

20. Може ли съдът да присъди адвокатско възнаграждение без представен Договор за правна защита и съдействие (ДПЗС) или документ за плащане?

21. Представлява ли нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК уважаването на искания, направени след приключване на делото?

22. Следва ли съдът да присъди разноски за допълнителен депозит по ССЕ/КСПЕ, ако той не е изрично заявен и не фигурира в списъка по чл. 80 ГПК?

23. Нарушава ли принципите на състезателност и равенство присъждането на разноски въз основа на документи, представени след края на устните състезания?

24.Представлява ли уважаване на молба по чл. 248 ГПК „ново искане“ при отсъствие на предходно валидно заявено такова в съдебното производство?

Настоящата инстанция констатира, че въззивното определение съдържа съображения по всички доводи на частния жалбоподател, поради което определението не е нищожно и даденото разрешение не противоречи на практиката на ВКС по шестия въпрос на касатора.

По въпроса дали се дължат разноски при прекратяване на производството разрешението на въззивния съд съответства на практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 595/22.11.2017 г. по ч.т.д. №2217/2017 г. на I ТО, № 73/23.02.2022 г. по ч.гр.д. № 4831/2021 г. на IV ГО, №626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г. на IV ГО, № 2407/16.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1352/2024 г. на IV ГО, № 50431/18.10.2022 г. по ч.т.д. № 1656/2022 г. на I ТО, № 155/01.04.2016 г. по ч.гр.д. № 1347/2016 г. на IV ГО, № 4024/13.09.2024 г. по ч.гр.д. № 4892/2023 г. на IV ГО, № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г. на III ГО на ВКС Според тази практика правилото на чл. 78, ал. 4 от ГПК предвижда, че ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, когато е получил препис от исковата молба и е сторил разноски, за да подаде отговор, независимо от причината за прекратяването. Това означава, че ищецът обикновено е отговорен за разноските, направени от ответника, освен ако не са налице специфични условия. Такива специфични обстоятелства за прехвърляне на отговорността за разноските могат да се констатират след конкретна преценка на поведението на страните. В случая обстоятелства, налагащи отговорността за разноските да се поеме от ответницата, не са налице. Тя е завела исковата молба в Испания, преди да узнае за подаването на исковата молба от страна на ищеца, следователно нейното поведение не е причина за разноските по настоящото дело. Понеже настоящото производство е образувано по иск за развод, макар произнасянето по този иск да е свързано с въпросите по чл.59, ал.2 от СК, не се прилага разрешението на ТР №3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС. Това е така, защото тълкувателното решение касае развило се производство по спорна съдебна администрация, уредено в СК, тоест-самостоятелен спор относно упражняването на родителски права, а не спор, произтичащ от иск за развод. Ето защо разрешенията по девети и десети въпрос на касатора са в синхрон с практиката на ВКС, поради което по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Установено е по делото, че прекратяването на производството е станало в закрито заседание и ответницата е получила съобщение за определението на 12.02.2025 г. В такъв случай правилото е, че узнаването на прекратяването е най-ранният момент, от който ответницата е могла да поиска присъждане на разноски и това искане следва да стане чрез допълнителна молба по реда на чл.248 от ГПК. В този смисъл са определения № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г. на III ГО, №438 от 17.07.2009 г. по ч. т. д. № 352/2009 г. на I ТО на ВКС и много други. Следователно, противно на твърденията на касатора, искане за присъждане на разноски е направено, то е своевременно заявено и посредством отговора на молбата по чл.248 от ГПК и касаторът е имал достатъчно ефективна възможност да защити правата си. Ето защо не може да се допусне касационно обжалване по въпроси 1, 2, 3, 5, от 11 до 16, от 18 до 21 и 23 и 24. Въпрос №22 е напълно неотносим към спора, поради което не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

В молбата по чл.248 от ГПК ответницата е поискала заплащане на адвокатски хонорар и разноски за превод от испански на български език на подадената пред испанския съд искова молба и документите към нея. Посочила е, че доказателствата за тези разходи/фактура, банкови извлечения, договор за правна защита и съдействие и разписка за платеното адвокатско възнаграждение/ са представени с отговора на исковата молба. Съдържанието на тази молба представлява и списък за двата вида разноски, които тя претендира и друг отделен документ, наречен „списък“ не е необходим, тъй като българският граждански процес отрича подобен формализъм. Доказателствата са представени своевременно и установяват реалното плащане на разходите, свързани със защитата на ответницата. Разноските за превода от испански на български език не могат да бъдат повторно присъдени от испанския съд, тъй като езикът на испанското съдопроизводство е именно испански, а не български. Плащането им се установява не само от фактурата, а и от банковите платежни нареждания. Левът има точно фиксирана стойност към еврото, двете платежни средства са взаимозаменяеми и могат да се използват както в Испания, така и в България. Ето защо и по въпроси 4, 7, 8, 18 и 19 касационно обжалване не следва да се допуска.

Същият извод следва и за 17 въпрос на касатора. В отговора на молбата по чл.248 от ГПК пълномощникът на ищеца действително е заявил, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. не трябва да се прилага от съда, но е пропуснал да възрази за прекомерност на адвокатския хонорар. Тъй като разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК предвижда намаляването на адвокатския хонорар да се извърши по искане на страната, което изключва служебно произнасяне на съда, не е било необходимо съдът да се произнася по приложението на тази наредба. Освен това, дори да се приеме, че възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е било повдигнато, то би било неоснователно, тъй като наличието на международноправен елемент води до извода за значителна правна сложност на делото, обуславяща размера на присъдения хонорар.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Варненския окръжен съд.

Разноски на ответницата по частната касационна жалба не трябва да се присъждат, тъй като настоящият спор няма самостоятелен предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските. Противното ще противоречи на целта за закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл.78 и сл. от ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща се например в определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5089/2015 г. на ІІІ ГО, която се споделя от настоящия състав.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение