Определение № 1543 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1810/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Централна кооперативна банка“ АД срещу определение №871 от 04.04.2024. по в.гр.д.№400/2023 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на „Централна кооперативна банка“ АД по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №93 от 25.01.2024 г. в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото по реда на чл.38, ал.2 ЗА, вр. чл.7, ал.2, т.6 от Наредба №1/2004 г. в полза на адвокат Волева адвокатско възнаграждение в размер на 15 576.38 лв. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно. Поддържа се, че въззивният съд в противоречие с даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, е определил размера на дължимото по чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение, позовавайки се единствено на фактическата и правна сложност на делото, без да посочи количеството и качеството на осъществените от процесуалния представител действия. Ответната страна по жалбата не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на САС е посочил, че с оглед даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, в случай на възражение за прекомерност и при преценка относно размера на адвокатското възнаграждение. Намерил е обаче, че с оглед предмета на делото, фактическата и правната му сложност, изложените в отговора на въззивната жалба от процесуалния представител на страната доводи и явяването на последния и участието му в съдебното заседание, в случая определеното с решението възнаграждение не следва да бъде намалявано. Определението е правилно. След постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС съобразно която предвидените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при приложението на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА и при произнасянето по възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Тези размери подлежат на преценка от съда като от значение са фактическата и правна сложност на делото, видът на спора, интересът, и видът и количеството на уговорената и извършена работа. В конкретния случай, изцяло в съответствие с посочената практика, въззивният съд е осъществил преценка на предмета на делото (иск по чл.422 ГПК за установяване на дължимостта на суми от ответника, като авалист по запис на заповед), фактическата и правната му сложност (наличието на множество спорни въпроси, вкл. относно допустимостта на иска и допустимостта и основателността на възраженията относно наличието на каузално правоотношение и недобросъвестност на приносителя), размерът на цената на иска (549 000 евро) и на извършените от процесуалния представител на ответника действия (подал подробен отговор на въззивната жалба и участвал в проведеното по делото открито съдебно заседание), респективно наведените в частната жалба доводи не могат да бъдат споделени, а определението като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение