Определение № 2359 от 03.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1016/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ,,Книбекс“ ООД, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 34 от 24 .0 2.2026 г. по в. т. д. № 29/2025 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 58 от 06. 10.2025 г. в частта за разноските, като му бъдат присъдени такива в пълния претендиран размер от 60 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение за защитата му във въззивното производство. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Изразява се становище, че противно на извода на въззивния съд делото се отличава с правна и фактическа сложност, съобразно които платеният от дружеството за защитата му пред въззивната инстанция адвокатски хонорар не е прекомерен. Сочат се конкретни обстоятелства, които според жалбоподателя са относими, но са останали неотчетени от въззивния съд при определяне на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение – големият материален интерес, множеството възражения, ангажираните доказателства, депозираните становища, проведените открити съдебни заседания с изслушване на свидетели и заключения на вещи лица. Подробно се обосновава довод, че претендираният от дружеството хонорар е в по-нисък размер от този, претендиран от въззивника В. Д., поради което и възражението на последния по чл. 78, ал. 5 ГПК не е следвало да бъде уважавано, още повече, че при оценка на собствения си труд въззивният съд е коригирал първоначално определения коефициент за тежест на делото (работна карта за наличие на основание за коригиране на първоначално определения коефициент за тежест на делото), който подход не е приложил и при преценката на положения от процесуалния представител на ,,Книбекс“ ООД труд. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна – В. Г. Д., чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за правилност на обжалваното определение и неоснователност на оплакванията на частния жалбоподател. Изложени са аргументи, че противно на твърденията на дружеството не следва да бъде прилагана разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в редакцията ѝ, съгласно която съдът не може да присъди по-нисък размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от този, платен на адвоката на насрещната страна, предвид обстоятелството, че в случая насрещната страна е представлявана по делото при условията на предоставена безплатна правна помощ. Навежда и доводи за правилно уважено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: Производството пред въззивния съд е образувано по повод подадена от В. Г. Д. въззивна жалба срещу решение № 274 от 0 4.11.2024 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по т. д. № 409/2022 г., с което са отхвърлени предявените от Д. против ,,Бутед“ АД и ,,Книбекс“ ООД искове за приемане за установено по отношение на ответниците съществуването на вземане на ищеца от авалистите по запис на заповед в размер на 1 300 000 евро, представляващо част от главницата по поетото от К. Х. С. менителнично задължение по запис на заповед, издаден на 15.06.2010 г. в [населено място], с падеж на 15.06.2020 г., ведно със законната лихва върху задължението, считано от 20.08.2021 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) до окончателното изплащане на главницата. С решение № 58 от 06.10.2025 г., постановено по в. т. д. № 29/2025 г. на Бургаски апелативен съд, обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено. При този изход на спора въззивният съд е разпределил отговорността за сторените от страните разноски във въззивната инстанция, като е разгледал въведеното от въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от ,,Книбекс“ ООД адвокатско възнаграждение. Намерил е последното за основателно и е приел, че възнаграждението на процесуалния представител на въззиваемото дружество, дължимо от въззивника, следва да се определи в размер на 50 000 лв. (при платени и претендирани 60 000 лв.), който размер кореспондира на фактическата и правна сложност на делото, както и на изискванията за достойно заплащане на адвокатската професия, без да се зачитат размерите, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. По подадена от ,,Книбекс“ ООД молба по чл. 248 ГПК и с обжалваното с настоящата частна жалба в съответната му част определение № 34 от 24.02.2026 г. по в. т. д. № 29/2025 г. на Бургаски апелативен съд, въззивният съдебен състав е приел, че възнаграждението за защитата на ,,Книбекс“ ООД е определено при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител действия при участието му в производството и изискванията за достойно заплащане на адвокатската професия; съобразени от съда са и размерите, посочени в Наредба № 1 от 0 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, единствено като ориентир за пазарните условия, предвид Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, а определеният размер от 50 000 лв. е адекватен спрямо горепосочените критерии, поради което няма основания за изменение на въззивното решение в частта му за разноските и молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Определението е правилно. Законосъобразен и обоснован е отказът на Бургаския апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъдените на ,,Книбекс“ ООД такива за адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 50 000 лв. на 60 000 лв. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията за адвокатска работа. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и, ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., постановено след цитираното решение на СЕС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на въззиваемия – ответник ,,Книбекс“ ООД, а именно 50 000 лв. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от предмета на въззивното производство и на защитавания интерес. Размерът на адвокатския хонорар, присъден като разноски за въззивното производство, кореспондира и с обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемото дружество в производството пред Бургаския апелативен съд, при съобразяване, че същият е депозирал отговор на въззивната жалба, имал е активно процесуално поведение и се е явил във всички проведени по делото открити съдебни заседания. Същевременно, този размер на дължимото адвокатско възнаграждение е справедлив и обоснован съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ във вр. ал. 1 ЗАдв. Неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за приложението на чл. 78, ал. 5, изр. последно ГПК, предвиждащ в последната си редакция, че съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна, доколкото в настоящия случай насрещната страна е била представлявана при условията на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, в която хипотеза на процесуалния ѝ представител се следва възнаграждение след приключване на производството с оглед изхода на спора в определен от съда размер, но такова адвокатско възнаграждение не е заплатено от страната, за да бъде сравняван размерът му с този на платеното адвокатско възнаграждение, по отношение на което се релевира възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че за себе си съдът е определил по-висок коефициент за сложност на делото (в сравнение с първоначално определения), което не е сторил при преценка на извършената от адвоката на въззиваемото дружество работа. Действително с работна карта от 04.08.2025 г. първоначално определеният коефициент за тежест на делото е коригиран чрез увеличаването му на к. к. 1.5 с основанието, че материалите по делото надвишават 1 500 листа. Това обстоятелство обаче е отчетено от въззивния съд при цялостната му преценка за фактическата и правна сложност на делото, наред с всички останали критерии за това, а не само изолирано с оглед обема на материалите по делото. Предвид изложеното, обжалваното определение на Бургаски апелативен съд следва да се потвърди. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение