Определение № 31 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3410/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Я. А. Д. от [населено място] и И. А. И. от [населено място] срещу определение № 141 от 06.02.2020г., постановено по в.гр.д.№ 581/2019г. на Добричкия окръжен съд по чл.248 ГПК, в уважителната му част. Частните жалбоподатели считат определението за неправилно, поради което искат неговата отмяна. Ответниците по жалбата Т. С. И., И. А. И. и М. А. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от процесуално легитимирани страни, в определения от съда едномесечен срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 303 от 26.11.2019г. по гр.д.№ 581/2019г. Добричкият окръжен съд е обезсилил решение № 41 от 18.04.2019г., допълнено с решение № 44 от 19.04.2019г. и поправено с решение № 69 от 03.07.2019г., постановени по гр.д. № 523/2019г. на Районен съд – гр. Генерал Тошево в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Я. А. Д. и И. А. И. срещу Т. С. И., И. А. И. и М. А. И. искове по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, вр. с чл.40 ЗЗД, чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.76 ЗН за недействителност на актове на разпореждане с подробно описаните в решението недвижими имоти, извършени с нот.актове №№ 145/03.10.2014г., 146/03.10.2014г., 63/06.11.2014г. и 94/21.11.2016г., както и в частта, с която е отхвърлен искът им срещу същите ответници за делба на първи етаж от двуетажна двуфамилна жилищна сграда с площ от 176 кв.м, партерен етаж /мазе/, таван, гаражи и второстепенна постройка, построени въз основа на отстъпено право на строеж върху общинска дворно място, съставляващо УПИ *, кв. 69 по ПУП на гр. Генерал Тошево. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени исковете им срещу Т. С. И., И. А. И., М. А. И., А. А. К. и С. В. К. за делба на УПИ *, кв.19 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда и второстепенна постройка, и на нива с площ от 11,000 дка, имот № * в землището на [населено място]. С обжалваното определение въззивният съд е допълнил посоченото решение, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Я. А. Д. и И. А. И. са осъдени да заплатят на Т. С. И., И. А. И. и М. А. И. сумата 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че съобразно приложения по делото списък на разноските пред първата инстанция от 07.03.2018г. ответниците са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. и са поискали тяхното заплащане в случай на постановяване на благоприятен за тях съдебен акт както в отговора на исковата молба, така и в съдебното заседание на 10.04.2019г., в което е даден ход на делото по същество. Посочено е, че с оглед изхода на спора и разпоредбите на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК същите имот право на сторените от тях разноски в пълен размер. Определението е законосъобразно. Отговорността за разноските по делото е задължение на страната, която неоснователно е предизвикала правния спор, да заплати на другата страна, в чиято полза съдът е решил делото, сторените разноски. Ответникът има право на заплатените разноски за един адвокат както при отхвърляне на иска, така и при прекратяване на производството по делото – чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК. В случая, видно от представения пред първата инстанция договор за правна защита, ответниците са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., представили списък на разноските по чл.80 ГПК, и своевременно са поискали тяхното присъждане, поради което и с оглед постановения за тях позитивен резултат по делото предпоставките за уважаване на искането им по чл.248 ГПК са били налице. Във връзка с доводите в частната жалба следва да се отбележи, че след като за сторените пред първата инстанция разноски е бил представен списък, представянето на списък за същите разноски и пред въззивната инстанция не е било необходимо, а освен това съгласно дадените в т.8 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения липсата на представен списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските, а установената в чл.80, ал.2 ГПК правна последица настъпва само в случай на изменение на решението в частта му за разноските. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІ г.о.,