Определение № 12472 от 04.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10867/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. Н. В. от гр. София, [жк], подадена чрез процесуалния й представител - адв. Велевски от Адвокатска колегия (АК) - София, срещу Определение № 26011 от 31.07.2025 г., по адм. дело № 7898/2025 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлено като неоснователно искането й за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № GPAM-1276505 от 12.07.2025 г., издадена от младши автоконтрольор при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОД на МВР) - София, Районно управление (РУ) – Самоков, с която на осн. чл. 171, т. 1, б. „б“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), временно й е отнето свидетелство на управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер] до решаване на въпроса за отговорността й, но за не повече от 6 месеца. Частната жалбоподателка – М. Н. В., счита, че обжалваното определението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага подробни съображения за незаконосъобразността на заповедта за прилагане на ПАМ. Релевира доводи в подкрепа на твърдението, че при съставянето на АУАН от страна на контролните органи на МВР са извършени множество нарушения на закона. Моли съда да отмени обжалваното определение. Ответникът – младши автоконтрольор към ОДМВР – София, РУ – Самоков, не изразява становище по частната жалба. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното определение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че твърденията на жалбоподателката за наличието на вероятност за настъпване на значителна или труднопоправима вреда не се подкрепят от никакви доказателства. Приел е още, че жалбоподателката не е доказала, че евентуалните вреди, които биха настъпили от изпълнението на акта биха били значителни или трудно поправими. Предвид изложеното съдът е отхвърлил, като неоснователно искането за спиране на предварителното изпълнение на приложената ПАМ. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на 172, ал. 5 и 6 ЗДвП обжалването на заповедите, с които се прилагат ПАМ по чл. 171 ЗДвП се извършва по реда на АПК. Подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Настоящата инстанция счита, че за преценка основателността на жалбата следва да се направи разграничение между институтите на „допуснатото по закон предварително изпълнение на един административен акт“ и „допуснатото предварително изпълнение на административен акт с разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 АПК. Предварителното изпълнение на административен акт с разпореждане по чл. 60, ал. 1 АПК се допуска само когато органът мотивира някоя от предпоставките, заложени в разпоредбата. Обратно, при допуснатото по закон предварително изпълнение на един административен акт, законодателят е този, който презюмира наличието на особено важен държавен или обществен интерес. В действителност, целта на искането за спиране на изпълнението на административния акт е защита на интересите на жалбоподателя, адресат на изпълнението. В хипотеза на чл. 60 АПК съдът извършва проверка за наличието на предпоставките за допускане на предварително изпълнение на акта. В хипотеза на чл. 166, ал. 4 АПК обаче, молителят е този, който следва да докаже значителна или трудно поправима вреда, която предварителното изпълнение на акта би могла да му причини. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което следва да намерят приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. При липса на нормативно регламентирани критерии, чрез които да се преценява основателността на искането, съдебната практика е извела, че тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение. ПАМ са вид административна принуда. При тях се реализира диспозицията на правната норма, в конкретната хипотеза - чл. 171, т. 4 ЗДвП. В случая, законодателят е оценил прилагането на процесната ПАМ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. В тази насока допуснатото по закон предварително изпълнение на тази ПАМ е за защита на особено значими ценности и права. Фактите, които жалбоподателят излага като противопоставими, следва да са със същата степен на значимост. В настоящия случай първоинстанционният съд е извършил правилна преценка, че жалбоподателката не сочи нови обстоятелства, както и конкретни вреди, които биха могли да бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед. От друга страна в случая не се твърди наличието на нови обстоятелства, каквото е изискването на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. С оглед изложеното постановеното определение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение