Определение № 539 от 17.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1191/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Стобан строй“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от управителя В. С. И., чрез адв. С. П., против въззивното решение № 7348 от 31 октомври 2019 г., постановено по в.гр.д. № 14403/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се отменя решение № 366893 от 21 март 2018 г., постановено по гр.д. № 60724/2014 г., допълнено с решение № 430490 от 15 юни 2018 г., по описа на районния съд в гр. София, и вместо него на основание чл. 59 ЗЗД дружеството е осъдено да заплати на П. В. П. и Г. В. П. – двамата с адрес в [населено място], сумите от по 9193,60 лева обезщетение за ползване на реална част от съсобствения им имот – западната част от имот в [населено място]-В.-Л., за периода 10.11.2009 г.-25.06.2014 г., и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се заявява наличието на всички пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че недоказани останали обстоятелствата, че собствениците са лишени неправомерно от възможността да ползват реално имота, както и да реализират следващите им се от него облаги – недоказано останало в какво се състои обогатяването на дружеството, с което ищците са обеднели; от представените писмени доказателства се установява, че ищците не са положили грижата на добрия стопанин за процесните имоти; недоказано е обстоятелството как през процесния период дружеството е ползвало имота за свои цели, както и че имотът е бил ползван от дружеството, без последното да има основание за това. Посочено е, че от протокола за въвод във владение от 25.06.2014 г. е видно, че не присъстват представители на дружеството, че има боклуци, а не вещи на дружеството, и не се отнема владението на имота от дружеството; въззивният съд пристрастно и безкритично приема защитната теза на ищците, вземайки предвид допълнителни факти и обстоятелства, които не са посочени от представляващия ги. Неправилно съдът анализирал свидетелски показания, дадени пред първата инстанция, без да е осъществил непосредственото им възприемане; произволен е изводът на съда, че дадените показания на двете групи свидетели не си противоречат относно владението или държането на имота. Допуснато било съществено нарушение на съдопроизводството поради преразказ на показанията на свидетели, без непосредственото им възприемане и без анализ на всички доказателства по делото; освен това от разпита на свидетелите на ищците съдът не би могъл да приеме, че имотът се владее или държи от дружеството. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответниците Г. В. П. и П. В. П. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Д. П., в отговор на касационната жалба излагат съображения за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. От показанията на свидетелите въззивният съд съобразява, че свидетелите Т. и П. са били на място и лично са възприели оградата, която е поставена около двата имота по източната и по западната част, а вторият свидетел при разговор с охранител на място бил уведомен, че мястото е частна собственост на дружеството и външни лица не могат да влизат; свидетелите Д. и А. знаели, че собственик на мястото е дружеството, че към 2014 г. имотът е заграден с масивна тухлена ограда, а вторият е бил нает от дружеството да монтира врата на стената, отделяща двете части на парцела. Съобразено е, че с влязло в сила на 13.03.2014 г. решение е признато за установено по отношение на касатора, че ищците са собственици при равни квоти на реална западна част от недвижим имот с площ от 634 кв.м. от празно неурегулирано място с обща площ от 1300 кв.м., и касаторът е осъден да им предаде владението, както и на основание чл. 59 ЗЗД да им заплати по 7266,50 лева обезщетение за ползване на имота за периода 24.02.2006 г.-09.11.2009 г. Счетено е, че от събраните по делото доказателства се установява, че дружеството е владяло имота за процесния период, без да е негов собственик, което се обосновава с гласните доказателства за ограждането на имота; отречено е показанията на двете групи свидетели да си противоречат, а показанията на свидетелите на ищците да могат да се счетат за заинтересовани, защото всички свидетели сочат, че на място има ограда около двата парцела, охранява се и там не може да се влезе; съобразен е и протокол за въвод във владение от 25.06.2014 г., според който движими вещи в имота, собственост на дружеството, са премахнати от негови работници, както и предходен опит за въвод, срещу който е подадена частна жалба от управителя на дружеството, сочеща, че дружеството е собственик на процесния западен дял от парцела, а действията за въвод за неправомерни. Заключено е, че за процесния период до реалното предаване на имота, той е бил ползван от ответника без основание за това, а ищците са били лишени от възможността да ползват и се разпореждат с имота си като негови собственици. Касационният съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита може ли въззивната контролна съдебна инстанция да направи друг анализ на свидетелските показания, след като не са възприети непосредствено от съда. В соченото от касатора решение № 381 по гр.д. № 756/2010 г., I г.о., ВКС, се дава отговор на въпроса за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като при противоречиви свидетелски показания да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други. За да достигне до извода, че въззивният съд в разглеждания по делото случай само е преразказал показанията на разпитаните по делото свидетели, без да ги обсъди, да констатира съществените противоречия между тях и да посочи защо възприема като обективни и достоверни показанията на част от свидетелите, въз основа на които е направил фактическите си изводи по спора, с което съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ВКС се основава на установеното в съдебната практика разбиране, че когато свидетелите дават противоречиви показания, задължение на съда е да прецени тяхната достоверност с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото и мотивирано да посочи на кого от свидетелите и защо дава вяра; преценката на доказателствата по делото, включително и свидетелските показания, се извършва по вътрешно убеждение, но тази преценка се подчинява на определени изисквания на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното убеждение на съда, обезпечаващи истинността на фактическите констатации по спора. Подчертано е, че право на съда е при наличието на противоречиви свидетелски показания да приеме едни и да отхвърли други, но в такъв случай е длъжен да изложи съображенията си за това, а излагането на мотиви в тази насока е необходимо, тъй като макар вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени факти по делото да не подлежи на контрол по същество от касационната инстанция, то подлежи на проверка относно начина на формирането му от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика. В процесния случай въззивният съд е процедирал именно по посочения в практиката на ВКС начин, като е мотивирал заключението си за показанията на двете групи свидетели. В решението на ВКС обаче липсва отговор на изрично поставения от касатора въпрос. Независимо от липсата на допълнителния критерий за допускане на касационното обжалване, следва да се отбележи, че никога не се е поставяла под съмнение възможността на въззивния съд да анализира свидетелски показания, депозирани пред първата инстанция. Оплаквания срещу преценката на свидетелски показания, включително при условията на чл. 172 ГПК, извършена от първата инстанция, могат да бъдат сторени както във въззивната жалба, така и в отговора й, и въззивният съд дължи отговор на подобно оплакване, без да е необходимо да се извършва повторен разпит на свидетелите – въззивният съд като инстанция по същество също дължи обсъждане на събраните и пред първата инстанция доказателства, и излагане на мотиви за преценката им; когато въззивният съд пристъпва към обсъждане на показанията на заинтересовани свидетели, неговата дейност е производна от задълженията, с които е била натоварена първата инстанция. В съгласие със сочените съображения, поставеният въпрос не води до допускане на касационното обжалване. С останалите два въпроса се цели опровергаване на извода на съда, че касаторът е осъществявал фактическа власт върху имота на ищците за процесния период. Пита се може ли да се твърди, че ответното дружество е владяло процесния имот явно и несъмнено, без да се доказва какви фактически действия са осъществявани в него, и какви облаги е добило ответното дружество, след като се твърди голословно, че е държало имота, и може ли да се приеме, че с протокол за въвод във владение, без да бъде изрично удостоверено, че е отнето владението на имота от ответното дружество, доказва обстоятелството, че имотът е неправомерно владян. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение противоречи на тълкуването, сторено от ВС и ВКС в решение № 1796 по гр.д. № 2657/1995 г., IV г.о., решение № 197 по гр.д. № 1024/2017 г., I г.о., решение № 719 по гр.д. № 532/2010 г., III г.о. В първото цитирано решение ВС сочи критерия за определяне на качеството, в което едно лице упражнява фактическа власт върху имота – като владелец или държател на вещта, и което има значение за съответните вещноправни и облигационноправни последици. По въпроса с какви фактически действия се осъществява явното и несъмнително владение по чл. 68 ЗС, с второто цитирано решение ВКС приема, че владението трябва да е постоянно (да не е инцидентно и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта), непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително (да се манифестира пред собственика и трети лица собственическото отношение към вещта), като тези признаци са следствие от основните два – упражняване на фактическа власт с намерение за своене; в случаите, когато фактическата власт се осъществява върху недвижим имот, е необходимо владелецът да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. В последното от сочените решения е тълкуван въпросът за дължимостта на обезщетение в случаите, когато собственикът неправомерно е лишен от възможността да ползва собствения си имот. Вземайки предвид постановките на ППВС № 1/1979 г. ВКС приема, че в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва, той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги; с това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило само защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без да притежава правно основание, т.е. неправомерно, е ползвало чуждия имот; пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага, следва да бъде присъдена на собственика на вещта. Поставените от касатора въпроси не са обуславящи изхода на спора. Тезата на касатора се гради върху виждането му, че твърдението на ищците за неправомерно ползване на собствения им имот, е голословно. Видно от мотивите на въззивния съд, основани на събраните по делото доказателства, имотът е държан несъмнено от касатора и чрез негови действия по стопанисването му (ограждане на имота, държане в него на вещи на дружеството, охраняване на имота). Относно придобитите облаги, валидно е соченото по-горе разрешение на ВКС. На последно място, невярно се твърди от касатора, че изводите на съда се градят единствено върху протокола за въвод във владение. Ето защо и тази група въпроси не обосновават достъпа до касационно обжалване. При този изход на спора е основателно искането на ответниците за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 800 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,