Определение № 50128 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3247/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Т. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 222 от 14.06.2022 г. по гр.д.№ 92/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Великотърновски районен съд от 19.10.2021 г. по гр.д.№ 353/ 2021 г. и като краен резултат е признато за установено, че разходен касов ордер от 15.02.2020 г. е неистински документ в частта му относно изявлението „която сума ще бъде върната на Р. Т. Г. до 02.11.2020 г.“, което изявление е прибавено след подписване на документа и не е подписано и не изхожда от Ц. Д. В. и е отхвърлен предявеният от Р. Т. Г. против Ц. Д. В. иск, квалифициран по чл.240 ЗЗД, за заплащане на сумата 9 300 лв., дължима по договор за заем, оформен с разходен касов ордер от 15.02.2020 г., със законната лихва от завеждане на делото до окончателното й заплащане, като касаторът е осъден да заплати разноските по делото. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят сочи очевидната неправилност на обжалваното решение, поради допуснати „множество фактически, процесуални и материално-правни грешки, довели до изцяло незаконосъобразно и очевидно неправилно Решение“. Освен това повдига правните въпроси 1.“Налице ли е неистински /неавтентичен/ документ в частта му относно изявлението „която сума ще бъде върната на Р. Т. Г. до 02.11.2020 г.“ при положение, че вещото лице графолог няма в експертизата си извод затова, а е изписало в заключението си „ … най-вероятно е изписан с пишещо средство“?“; 2. „Допустимо ли е решаващият състав да прави извод за неистинност /неавтентичност/ на част от документ без затова да има категорични изводи в заключението на вещото лице графолог?“; 3. „Допустимо ли е решаващият състав да прави извод за „… прибавяне“ на текст в договор за заем без затова да има извод на вещото лице графолог?“; 4. „Допустимо ли е решаващият състав да не дава вяра на свидетели очевидци, а да дава вяра на свидетели, които не са присъствали при сключването на договора за заем и при предаването на сумата?“; 5. „Налице ли е договор за заем при положение, че заемополучателя се е подписал за получил сумата от 9 300 лева и че сумата му е изплатена?"; 6. „Възможно ли е документ /в случая РКО от 15.02.2020г./да бъде обявен от съда за неавтентичен на база свидетелски показания и други писмени доказателства /без извод на вещото лице графолог в тази насока/?“; 7. „Длъжен ли е второинстанционният съд да има в решението си мотиви защо оставя в сила решението в останалата част, а не само да отрази в мотивите си, че изводите на второинстанционния съд съвпадат с тези на първоинстанционния?“. Касаторът счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна Ц. В. оспорва жалбата. Счита, че нито един от доводите на касатора не обосновава „очевидна“ неправилност на обжалвания акт, а че касаят само мотивите за истинността на едно от писмените доказателства. По отношение на поставените въпроси поддържа, че същите са от фактически, а не от правен характер, както и че няма обосновка защо те биха имали значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск въззивният съд приел чрез препращане към мотивите на първата инстанция и отговаряйки на доводите във въззивните жалби, че ищецът претендира вземане в размер 9 300 лв срещу ответника, за което поддържа, че е възникнало от писмен договор за заем. За доказването му е представил разходен касов ордер от 15.02.2020 г., който според заключението на приета по делото съдебно-графологическа експертиза е подписан от означените като негови съставители Р. Д. и Ц. Й.. Ръкописният текст в този документ „която сума ще бъде върната на Р. Т. Г. до 02.11.2020г.“ най- вероятно бил изписан с пишещо средство различно от това, с което е изписан останалият ръкописен текст и този текст бил изписан след полагане на подписите за съставил, броил сумата и получил сумата. Изводите на вещото лице били достатъчно аргументирани и обосновавали у съда категоричния извод, че текстът на ордера, който му придавал съдържанието на договор за заем, а не на разписка за получаване на сума, е изписан и прибавен към документа след като той е бил подписан от страните. Този извод следвал и от представените по делото документи, установяващи наличието на договор за наем на земеделска земя, сключен между страните, по който ищецът като наемател, имал задължение да изплаща наемна цена на ответника. Това кореспондирало с възраженията на ответника, че е получил сумата, посочена първоначално в ордера /300 лв/ преди добавяне на допълнителното съдържание в текста му. Изводът се подкрепял и от показанията на свидетелите Б. и С., които съобщили, че в деня на подписване на процесния ордер ответникът е получил от ищеца сума 300 лв, представляваща неизплатена рента. Затова съдът приел, че този ордер бил съставен първоначално като документ, удостоверяващ изплащането на дължими на ответника суми от ищеца. Съдът отхвърлил възраженията на ищеца във въззивната му жалба, че свидетелите Б. и С. били предубедени, като посочил, че показанията им не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, а изцяло кореспондират с тях. Посочил още, че не дава вяра на водените от ищеца свидетели, които били зависими от него. Единият свидетел бил негов служител, а другият – негов син и показанията им противоречали на останалите доказателства по делото /заключението на съдебно-графологическата експертиза/. Затова съдът приел, че текстът „която сума ще бъде върната на Р. Т. Г. до 02.11.2020г.“ не изхождал от ответника и не бил негово волеизявление, т.е. в тази част документът бил неавтентичен. Неистинността на ордера в частта му, обективираща изявление, че ответникът се задължава да върне посочената в него сума до 02.11.2020 г., водело до извод за неоснователност на предявения иск по чл.240 ЗЗД. Установителният иск, че процесният ордер е неистински документ в частта му относно изявлението „която сума ще бъде върната на Р. Т. Г. до 02.11.2020 г.“, което изявление било прибавено след подписване на документа и не изхождало от ответника, също бил основателен. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси, тъй като той не е правен, а фактически. Той касае конкретните установявания на въззивния съд в производството, а не неговите правни разрешения. За да се отговори на този въпрос, е необходима проверка на доказателствата /конкретно преценка на заключението на вещото лице графолог и неговите изводи/, което в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Същото важи и за въпроса „Налице ли е договор за заем при положение, че заемополучателя се е подписал за получил сумата от 9 300 лева и че сумата му е изплатена?". Дали заемополучателят е подписал документ за получаване на сумата е въпрос на фактическа констатация, която в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде проверявана. Неправилните фактически установявания на въззивния съд не съставляват основание за достъп до касационен контрол. Останалите поставени правни въпроси са обуславящи и те се свеждат до това, как се доказва неистинност на документ и какви са задълженията на въззивния съд при организиране на процеса на доказване и мотивиране на акта си по същество. И по тях обаче няма основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросите нямат претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвременени наличната. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на обуславящите въпроси има трайно установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. При оспорване на истинността на документ, от който страна в процеса черпи изгодни за нея последици, съдът е длъжен да открие производство по оспорването и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест в това производство. При оспорване на автентичността на представен частен документ, ако страната, представила документа, заяви, че желае да се ползва от него, съдът е длъжен да постанови извършване на проверка на истинността на документа. Съдебно-графическата експертиза е допустимото и относимо доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа /решение № 32/ 28.07.2022 г. по т.д.№ 522/ 2021 г., ІІ т.о. и цитираните в него/, но тя не изчерпва допустимите в производството по оспорване доказателствени средства. Съдът проверява истинността на оспорения документ като го сравни с други безспорни документи и обсъди свидетелските показания, заключенията на вещите лица и всички други доказателства по делото /решение № 36/ 27.02.2017 г. по гр.д.№ 2999/ 2016 г., ІV г.о./. Автентичността на подписа може да бъде установена не само с графологична експертиза, но и по другите начини, посочени в чл.194 ал.1 ГПК – сравняване с други безспорни документи и разпит на свидетели /решение № 57/ 16.04.2013 г. по гр.д. № 871/ 2012 г., ІІІ г.о./. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е осъщественият факт да не е оставил следа или да не може да бъде намерен носител на тази следа, годен да бъде представен пред съд. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, т.нар. презумпции ад хоминем, съпътства друг – установен по делото факт /решение № 75/ 13.04.2021 г. по гр.д.№ 2206/ 2020 г., ІV г.о./. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да препрати към мотивите му, като същевременно отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на спора /решение N 47/ 25.03.2016 г. по гр.д.N 5052/ 2015 г., І г.о./. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при разрешенията, които е дал на обуславящите правни въпроси, поради което по тях няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол. Той не може да бъде допуснат до такъв контрол и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят не излага доводи за очевидна неправилност, различни от формулираните от него касационни основания. Те не отговарят на горепосочените предпоставки неправилността да се възприеме като „очевидна“. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и