Определение № 5842 от 13.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2494/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сарно“ЕООД против решение № 25/27.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 22/2024 г. от състав на АС – Бургас. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е обезсилил първоинстанционно решение, с което съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.59 ЗЗД и е прекратил производството по същия. Съдът е приел, че съставът на чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен. Изключено е той да се основава на някоя от визираните в чл. 55 от ЗЗД хипотези на разместване на блага. Всички фактически твърдения на ищеца имат отношение към т.нар. „престанционна кондикция“ по чл. 55, ал. 1, ал. предл. І и ІІ от ЗЗД, във връзка с която са били разгледани първите два иска, отхвърлени с влязло в сила решение. Въз основа на горното съдът е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск по чл. 59 от ЗЗД. Предвид горното, съдът е приел, че решението в тази част следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Сочи се правен въпрос, в случаите, в които е установена със сила на пресъдено нещо липсата на договорни и преддоговорни отношения между страните, допустим ли е иск с правно основание чл.59 ЗЗД, при твърдение за наличие на разместване на материални блага. Сочи се противоречие с приетото с решение № 97/2014 г., постановено по гр.д.№ 1250/2011 г. на ІV гр.отд. на ВКС, решение № 220/2019 г. по гр.д.№ 3044/2017 г., ІV гр.отд. и р. № 56/2017 г. по гр.д.№ 2882/2016 г. на ІV гр.отд. на ВКС. С цитираните решения се приема, че бъдещите намерения за осъществяване на някаква дейност не представляват каквото и да е основание по смисъла на чл.55 ЗЗД. Същите не са юридически факти, въз основа на които да се създаде правоотношение, от което да възникне неоснователно обогатяване. Поради това неосъществяването на бъдещи намерения може да доведе до неоснователно обогатяване само и единствено в хипотезата чл.59 ЗЗД при преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, било пряко, било опосредено. Касационното обжалване следва да се допусне, за проверка противоречие на възприетото от въззивния съд относно недопустимостта на предявения в горната хипотеза иск с правно основание чл.59 ЗЗД, с цитираната съдебна практика на ВКС. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 668 лева. Водим от горното, състав на ВКС